Thursday, May 04, 2017

Feed the world plan, draft (;

Backup:
Pompa - Markuch v markuch !



Пишем тук на фона на скромните си знания ( дека треа бая да ги богатя ) и квот не знам ползвам логиката си ( колкото и да я има/няма ) приемам критики/уточнения/помощ ( ама всеки дека си мисли че няа да стане е добре да не се обажда ), сбрал съм разни книжки, но все още не съм изчел всичките 2.7gb дека съм ги събрал до са.



Знам че не откривам топлата вода, мисля си го от години, знам че има ресурси много за това, искам и аз да допринеса за това и най-вече за да покажа как МОЖЕ и ЩЕ стане, писна ми да чета/слушам как няма да стане. Знам че може и ще докажа. Това е знание което искам да смеля за хората дека не могат да дирят цял живот и да събират и филтрират информацията. Няма да се продава, то се подарява както трябва да е с всичката информация на тоя свят. Ако ще се направи на книга, книгата ще струва толкова колкото коства да се изпечата. Всичко това ще се превърне във Фондация ( още нема име ) с проста цел, печалбите коит ще генерира ( от продажбата на чиста храна ) ще се използва за да може да създаде още такива места/системи.

Абе то реално можем да го направим соленоводно всичкото, риби и водорасли, поне мисля че трябва да стане ама това ще е един друг експеримент, ако трябва да сме честни аз много се навих да го направя де ... : )

ЧЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕРРРРРРРРНОООва, вие дека го четете това да знаете че е чернова (;  Тука ще нахвърлям доста неща и после ще ги филтрирам и преместя на правилните места че иначе спирам да го обмислям и няма къде ТОЧНО да ги подредя защото не съм написал още мястото им (:

Ако не сте разбрали тва е backup, Ако ви е нужна информация за идеята, смятам лесен съм за откриване, ако ви мързи скоро ще има и линкове (;


Малко е сложно да се обясни само в думи но ще се пробвам па и да има план/конспект. П.П. Знам че ще има правописни грешки, опраяти съ !


Aquaponics :

Аквапониката работи на много елементарен принцип, това е затворена еко система, пропускаме част от природата за да увеличим производството, концепцията е много елементарна : Имате басейн с вода, в него живеят риби, те "мърсят" водата, тази вода се "пречиства" през растения, те се хранят от нея и тя им доставя всичко нужно за да живеят в пъти ( според зависи калибрацията 2 до 4 пъти по-добре, надявам се да минем и този праг) След като водата се филтрира от растенията ( демек те изяждат ВСИЧКО различно от водата) тя се връща при рибите, до тук те живеят в абсолютно чиста среда. Има момента в който за да се затвори системата трябва да се хранят рибите, тук според зависи от рибите имаме опции, може да се хранят с остатъците от растенията или с други неща ( за коиту ще говорим после ). До тук концепцията смятам ви е ясна. Сега ще започнем да задълбаваме навътре лекичко.

1 Водния басейн :

Тук е мястото където отглеждате рибите който ще ви изхранват растенията.

1.1 Видове :

1.1.1 Басейн - изкопано в земята, облицовано ( все пак не трябва да пуска вода навън ) и разните му други моменти.

1.1.2 Контейнери - както сте си гледали рибките в аквариум, така сега ( верно в доста по-големи количества ) се гледат пак.

Материал - Гума ? Цимент ? Пластмаса ? Естествено ?  Всеки един от тези материали си има следните моменти за който трябва да се премислят преди да се използва :

Предимство
Недостатък
Shelf Life  ( разграждаемост един вид )
Поддръжка
Употреба

 Всеки един материал си има всичките тези атрибути, всеки трябва да се вземе под внимание според зависи средата, все пак ако всичко навсякъде беше еднакво...

 1.1.3 Мястото :

 Много елементи има който трябва да се вземат под внимание с мястото на което се гради системата. Тук ( все пак правя чернова ) има много неща който тряа да се вземат под внимание ( Ще ми отнеме време и доста място да опиша всички, гаранция ще пропусня няколко, но ще се опитам все пак  ) но засега идеята е да боравим с парник ( или подобна инсталация ).

 Тука ще трябва доста да се говори за опциите за басейна и за контейнерите ама не ми се занимава баш сега че малко се губя тука ( мнооооооооооогоооо неща са )

 За мястото зависи дали ще е на открито ( ама това ще трябва да е много малоумно все пак визираики системата )

 2. Помпата :

 Тук имаме малко опции, оптимизираната опция ( поне доколкото съм чел, въпреки че винаги има място за подобрение, поне аз така мисля ) е 15 минути се помпи водата към растенията, 45 минути почивка и така всеки час. СМЯТАМ ( трябва да се тества доста обстойно това  ( много се съмнявам че обстойно се пише така ама ...)) Важно е всичката вода да се "превърта" 48 часа максимум ( поне така смятам ) Като цяло трябва да се поразровя за да представя повече опции де ама засега толкоз.

 2.1 RAM помпата, ( for now google it seriosly ). Ще изисква голям басейн и задължително мрежички ( натъртвам на мрежички защото не мисля че искате да си губите младото поколение риби ) която е практически перпето мобиле, има някой дето си бачкат 100+ години. Все пак това си зависи от вас, защото самата помпа няма timer, тя просто не спира. Чудесно е за self sustainable идеята, но докато не го тествам не мога да ви кажа със сигурност, а го планирам вече full scale теста така.

 2.2 Стандартна електрическа помпа ( каквато сте си имали в аквариумите, е тези от вас коит са имали аквариуми ) тук вече се намесва и нуждата от електричество и timer. Опциите са много, но пак трябва да се мисли много за безопасността на рибките ( все пак са колосално важна част ). Тук най-важното е да се вземе под внимание вместимостта на басейна.

 3. Контейнерите на растенията ( Тук ще трябват схеми смятам защото някой може да се обърка )

 3.1 Модели :

 3.1.1 Това което аз смятам да използвам и най-място/енерго спестяващото е тръби с диаметър 30cm. Прави се отвор от горната страна, останалата част смятам е ясна.

 3.1.2 Цяло "легло" квадратно/правоъгълно/триъгълно/etc

 3.1.3 Опция 3.1.1 но едно под друго ( отново ще трябва схема ) един вид вертикални градини, едно до и под друго, за да се спестява място.



 4. Почва :

Тук отново опциите са няколко, като цяло ще засегна основните

4.1 Камъчко ( малки камъчета ), основното предимство е че когато растението се вади ( защото ще се мести или като цяло продава/etc ) много лесно, минимизира се момента с замърсяването/филтрирането на водата на рибите също така. Все пак камъни, минава през тях "водата" и храни коренчетата.

4.2 Гъби ( като гъбите за баня но малко по-твърди са ) пак добри, НО не са предвидени да премествате растенията от тях, използват се най-вече когато ще развъждате нови и/или гледате тези докато не умрът...

4.3 Пръст, пръст ама пръст. тук обаче ( все пак заради системата за която си говорим/пишем малко е друго ) се появяват други variables, част от пръстта влиза обратно при рибите, ако се ползват филтри ( защото тука вече няма как ) доста се усложняват нещата, а няма нужда. ДА, може да се направи така че да се филтрира през тази почва, и ДА ще задържа много повече от минералите/хранителните и няма да се налага толкова често да работи помпата но както споменах идат други проблематики.


5. Риби :

Тука вече немам информация много да ви споделя, като цяло концепцията в главата ми е с Koi рибички ( шарани един вид ама цветни ), хем красивички, хем вкуснички, хем разните плешиви с робите им са радват : ) Но все пак сме ограничени в сладководни рибоци, или поне още не е тествана другата схема ама ( не искам да съм човека ( защото ги мразя тези дето казват как няма да стане ) но това ще е сложно със соленоводни ...

Като цяло това още тряа са събере като информация, гледането точно, кви ще са най-подходящи според зависи как ще е навързана системата, все пак климат/отопление/etc трябва да се погледне и да се премисли доста. Ще се донапише скоро и това, просто за тез работи докато не събера всичката информация и да обясня нещо подобно на тази схема за рибите, не мога/смея да говоря :

Риба/Модел

Предимства :
Недостатъци :
Условия за живот :
В симбиоза с :
НЕ в симбиоза с :
време до полова зрялост :

Така поне смятам да ви представя информацията за нещата, горедолу като идея : )

6. Растения :

Като цяло тук информацията ще е пак като при рибите, обмислям идеята с овошките дори, но това като цяло ще изисква доста време и някак си по-голяма площ ( не е невъзможно, просто не е тествано ( ама ще бъде )).

Такаааааааа посъбрах малко информация тука като за начало, мисля това да го превърна в едно сайтче, wordpressе-че и даже сега ще се захвана да го понаправя. Молим който има предложения/критики/скучно му е ( ама и са иска маааааааалко мозък в главата ) може да ме издири у https://www.facebook.com/SmallDickNinja респективно skype - smalldickninja А то вие всички дека го четете това у swamp-а би трябвало да ви е ясно как да ме намерите ( а и ако някой ми звънне преди 10a.m. да предупреди близките си роднини от женски пол че ще ги обичам )


@^_^@

Thursday, July 07, 2016

Мама си дири работа

Както можете да се досетите от заглавието на поста, моята прекрасна майка си търси нова работа, който има някакви идеи ето на мама CV
Skype - marlin128

Tuesday, March 22, 2016

Малко обяснение

Ако някой все още го чете това нещо реших да напускам някой от разказите който са оцелели през годините и трябва да проверя мисля че има още малко ама не мога да оправя енкодинга на файловете засега

Ами така и така само простотии плямпам викам и да напиша една ( казах ви че са простотии да няма разочаровани :) )


Тои си седеш в хола и си гледаше телевизия ( любимата естествено- CartoonNetwork ) Гледаше ли гледаше но всичко което даваха тои го беше гледал десетки пъти и се чудеше какво ли да прави преглеждаше каналите, докато не видя някакво странно същество на екрана и си посмили че това е някакъв филм. Гледаше, а съществото гледаше него... Гледаха се с часове, докато нещо не помръдна в полезрението и тои установи че вече не е в хола си и единственото познато нещо бе бирата в ръката му. Огледа се и видя какви ли не щуротии. Полукитара полу аквариум, глобус с стърчащи от него ягоди... Почувства се някак си странно, всичко бе леко, дори светлината бе мека дори доста мрачана, нямаше нищо което би могло да го подразни ни най-малко дори и бирата му да се разлееше някаде ... Дочу позната музика заслуша се в текста: "... of you thinking, thinking of you thinking ..." Музиката заглъхна а тои усети как нещо го докосва по рамото... Припомни си че по филмите това обикновенно е едно кофти изглеждащо извънземно което само чака тои да се обърне и да го сръфа за трътката, и реши да не се обръща но нещото беше настоятелно. Тои продължи да се заглежда и очите му фокусираха как един инджифляктор и барикадъб играеха хаш, а един киликанзер седеше отстрани и си хапваше череши и им даваше съвети. По едно време доиде на мене си и някак ис усети че съществото го няма. Дочу тежки стъпки зад гърбът си и си каза: Афе кот ще да става ми ша са обърна пък и там видя някакво огромно същество, зелено на цвят, с дълга бяла коса, с що годе човешка физика, с човешко лице, женско и то много красиво :) . Премигна и не можеше да повярва, съществото се беше превърнало в китара. Тои внимателно я взе и я усети като жива в ръцете си, изсвири няколко нежни акорда по струните и и тя сякаш оживя. Почувства се великолепно, музиката беше нежна, тиха, спокоина, просото красива, но красива невинна, недокосвана от човешки ръце. Усещаше как просто се унася, тои просто се носеше из въздуха. Погледна на долу и видя че всъщност тои наистина се носеше из пространството. Наоколо се носеха наи разни предмети, същества и какво ли не. Дори му се стори че видя едно много познато лице, то беше красиво, както и самата му притежателка, но то мина за секунди пред погледа му и изчезна някаде... А тои просто продължи да се носи из "нищото". Изведнъж музиката спря, тои се озова на някаква много висока скала, а отдолу се виждаха някакви неопределени неща. Тои беше на нещо като стълб, висок вероятно няколко километра, а мястото отгоре беше колкото да стъпе там. Имаше лек вятър, топъл вятър, които винаги беше срещу него и вееше косата му. Замисли се какво ли би станало ако скочи, и просото реши че му е все там дали ще живее, пък и на кого ли му пукаше за него. Беше му все едно и просто реши да направи както правеше обикновено- като си кажеше нещо колкото и глупаво да е то, просото да го направи... Погледна надолу и просто се хвърли без да се замисли. Падаше и усещаше как обектите отдолу се приближаваха докато накрая просто сякаш падаше но всъщност не се движеше... Огледа се и установи че самото му падане надолу е просто една илюзия... Изправи се и погледна нагоре, и видя че ръба на скалата от която е скочил е само на няколко метра от него, а на него ми се струваше че е летял надолу повече от 10 минути. И изведнъж в главата му нахлу мисъл че всичко това е глупаво, че някак си това което тои прави няма значение и просто видя как скалата се отдалечава...
от най-суровия учител - самия живот.Почти веднага се
усети влиянието на радиацията на която е бил подложен по време на първата си разходка "навън".Мускулите му заякнаха със светкавична бързина и ставите му станаха
невероятно гъвкави.Още преди да навърши шестнайсет се бе превърнал в машина за смърт.Един прекрасен ден той взе двата си огромни, саморъчно направени меча и си взе
сбогом със съществата превърнали се в негово второ семейство.
Скитайки измежду малкото останали огнища на цивилизация, Люк успя да си сформира малка банда.След кратка и бляскава бандитска кариера реши, че е време да се захване с
нещо по-сериозно.Съдбата му се усмихна и този път.По време на една от обиколките си, той и хората му се натъкнаха на полуразрушен бункер.Не бяха вътрешните, просто
известен брой "чистокръвни" човеци заселили се около руините на комплекса.Хората бяха създали малко поселище и с много труд бяха облагородили известна площ , което им
бе позволило да създадат малко, но функциониращо земеделско стопанство.Проблемът беше,че те бяха фермери, а не бойци и едва успяваха да се справят с нашествията на
тварите от пустошта.Люк им предложи сделка - защита срещу храна и подслон за него и приятелите му.Така той се установи в градчето наречено Хоупвил.
Оказа се ,че компютърните системи на убежището като по чудо са оцелели.Мутантът прекара безкрайни безсънни нощи пред мониторите, учейки историята на древния свят.Научи
за голямата война, причинила разрухата на света, който познаваше, научи как са се появили вътрешните.Скоро компютрите спряха да имат тайни от него.Той откри дори няколко
скрити склада в които имаше оцеляла екипировка и оръжие отпреди войната. Всичко което намери,Люк използва за да подпомогне развитието на градчето.Обитателите му
превъзмогнаха първоначалния си страх и недоверие към него и хората му и като че ли всичко си дойде на мястото.
"Да."-помисли си той, кръстосвайки четирите си ръце "Това място вече наистина е мой дом. ".Само да не бяха всички тези неприятности напоследък - миграциите на
"дракончетата" и прочие.Люк поклати глава.Без усилия няма награда.Не трябваше да се тревожи прекалено много.Тревогите бяха излишен товар, който пречеше в боя.Сега бе
време за почивка.
Няма бог.В палатката забързано влезе единият от постовите на наблюдателницата.Люк можеше почти физически да усети колко е нервен.Усмихна се вътрешно - хлапето още
изпитваше страхопочитание към по-старшите войници.
-Ъ, ъ,ъ шерифе?Извинявам се ви безпокоя, но
-Влизай Ърни.И зарежи тия официалности.Какво има?
Забелязахме двама души приближаващи към града ,сър.Май са вречени, има някакви животни с тях.
Люк въздъхна.Вречените обикновено бяха проблем.Понякога си мислеха, че пустинята е тяхна.Все пак бяха доста по-цивилизовани от останалите обитатели на пустошта.На
практика те бяха бъдещето на човешката раса, хора адаптирали се напълно към радиационния ад.
Идвам
След минута бяха на наблюдателницата.Люк се огледа за бинокъл и щом го намери насочи погледа си към двете малки фигурки ,приближаващи с нормален ход.Да-а определено
вречени.Бяха мъж и жена , а животните им - тигър и вълк.Жената не я беше виждал, но мъжаУстните му се разтеглиха в усмивка.
-Отивам на портата да ги посрещна Ърни.Тези са приятели.
Люк бързо заслиза по стълбата на кулата и се отправи към входа на града.Стигна до там почти едновременно в вречените.Засмя се на глас и се провикна:
-Делу, стари мерзавецо! Какво те води насам?
-Люк , мутирал изроде! - отвърна на свой ред огромния червенокос мъж - Радвам се да те видя още дишащ.
Мутанта дари приятеля си със здрава прегръдка след което приятелски почеса зад ухото вречения му тигър.После обърна внимание и на дамата
-Привет мис, добре дошли в Хоупвил.Името ми е Люк и съм шериф на това райско кътче.
Момичето демонстрира ослепителна усмивка
-Приятно ми е.Наричам се Делира, а това е моята вречена сестра - посочи вълчицата тя.
Люк кимна на животното и се обърна отново към Делу
-Какво ново с теб приятелю? Не сме се виждали почти година.Имаш нови истории за разправяне предполагам?
-Естествено - отвърна той с вечната си усмивка.- Но знаеш как е, след дълъг път трябва да си смажа малко гърлото преди да почна с разказите.
-Помниш ли още ония стари сметки , които правихме едно време? Аз ли ти дължа бира или ти на мен? Както и да е, тази вечер аз черпя.Тазгодишната бира е невероятно
попадение, сам ще се увериш.


Малко по-късно и тримата се бяха настанили удобно в една закътана част на местната кръчма.Тигъра и вълчицата лежаха от двете страни на масата, като се стараеха да
подържат максимална дистанция помежду си.Делу беше погълнал вече две халби пиво и енергично възхваляваше качествата на напитката.След като изръси поне десет хиляди
хвалби, започна и обещаните истории.И двамата му събеседници бяха пределно наясно колко преувеличава подвизите си, но да го слушаш си беше цяло удоволствие.Люк винаги
се бе възхищавал на умението на вречения да жонглира с думите.Когато и последния разказ завърши, Люк каза:
-Е добре, време е да ми кажеш защо си тук Делу.Много ми се иска да вярвам, че просто ти се е приискало да навестиш стария си приятел, но някак си не ми се вярва това да
е случая.
-Ами, точно това е .Ставаш много недоверчив с годините приятел - отвърна червенокосият с възможно най-невинно изражение, което накара мутанта да избухне в смях.
-Добре де, сериозно -продължи Делу - Намислил съм нещо , но ще ми е нужна помощ за а го осъществя.Случайно се сетих, че ми дължиш услуга и реших да намина.
-Услуга? Повече от услуга е според мен.- каза Люк - Доколкото си спомням ти ми спаси задника в онази престрелка при Сухия Оазис.Казвай какво мога да направя за теб.
-Смятам да сляза в бункера на вътрешните.
-КАКВО!? - задави се с бирата си Люк - Искрено се надявам да не съм чул добре.Човече, ако наистина смяташ да проникнеш там долу, дъската ти окончателно се е разхлопала!
-И все пак ще го направя.
-И какво ще търсиш там по дяволите? Не, нека позная - това е твой проблем.
Мутантът се намръщи
-Добре, тогава.За какво съм ти аз?
-Сам знаеш пич.Ти си запознат най-добре с плановете на бункерите на ония откачалки.Няма смисъл да отричаш, знам ,че в компютрите ви тук тези данни сто на сто са записани.
А и едно оръжие в повече ще ми е от полза.
Люк въздъхна.После се умълча и след малко каза:
-Значи искаш от мен да зарежа града и да хукна след теб, просто ей-така. - щракна с пръсти той.- Добре де, дай ми време да помисля.Утре по изгрев ще напуснете , а ако
реша, ще ви чакам на портата.Ще се погрижа да ви настанят на хубави места тази вечер.Доскив пич.
Цяла нощ Люк размишлява върху предложението.Беше лудост, просто чиста лудост да си играеш с онези откачени фанатици , вътрешните.Пък и не можеше да изостави града сега.
И все пакВсе пак това беше възможност да си го върне тъпкано на онези, които го пратиха на смърт в пустинята
На сутринта ,още преди изгрев Люк беше вече на портата, с двата си меча преметнати на гърба и със соларния си бластер на пояса.






Ванеса имаше много здрав сън. Никога не и се случваше да се събуди по средата на нощта. Младоста и може би беше причината за това, но тя го отдаваше на факта че нищо не безпокоеше съня и, защото никога не и се случваше да сънува. До скоро.
От преди две години беше започнала да се събужда през нощта с ясната мисъл че е сънувала нещо изключително важно. Отново същият сън, от който не помнеше нищо. Единственото което оставаше в съзнанието и бяха гласовете в главата и които и казваха че сънят е реалност. Лудост. Но колкото и да се напрягаше не можеше да си спомни абсолютно нищо от съня освен тягосното усещане че това което беше сънувала беше от изключителна важност. За кого? Защо? Нямаше и ни най-малка представа.
И сега за кой ли път подскочи в леглото и отвори очи стресната от нещо в съня си. Разфокусираният и поглед затърси нещо в празната стая, нещо което очевидно принадлежеше на някаква друга реалност. Изведнъж си спомни. Първо само откъслечни образи и мисли, постепено цели картини и събития. Но спомените които изплуваха в съзнанието и само я объркаха още повече. Това очевидно бе някакво приказно място което не съществуваше, въпреки че гласовете в главата и продължаваха да настояват на противното.
Отпусна се в леглото и затърси с мисълта си Пашкон. Това странно създание което беше някъква смеска между машина с висша форма на интелект, хуманоид и изродена форма на някакъв вид хишник беше добър приятел. Въпреки че никога не беше срещала това същество, несъмнено продукт на Промяната, двамата често разговаряха с мислите си. Отне и само няколко минути да го открие. Пашкон не спеше, не би и могъл, нямаше нужда от сън.
- Пашкон, смяташ ли че е възможно да се сънуват неща които никога не си виждал, но въпреки това съществуват? - отправи въпроса си директно Ванеса.
Свързването на Вътрешната, го свари леко неподготвен, а и силата с която запрати въпроса си едва не му изпържи мозъка. Личеше си че е превъзбудена.
- Успокой топката малката едва не ме изпрати в безсъзнание. - изрази недоволството си Пашкон.
- Кажи ми моля те, възможно ли е? - повтори въпроса си Ванеса вече с умерена сила.
Пашкон се замисли за момент.
- Когато хуманоидите и повечето животни спят мозъка им се намира в състояние на абсолютен покой. При такъв случай той е изключително чувствителен към изпращани сигнали. Един силен телепат като теб със сигурност би могъл да приема образи и картини, ако те са изпратени целенасочено към теб от някой който е поне толкова надарен колкото си ти. Така че да, напълно е възможно, но защо смяташ че това това което си сънувала е реално? - позаинтересува се съществото.
- Гласовете Пашкон, гласовете...
- Аааа, проклятието на добрия телепат, да чува дори и това което не му се иска. Защо не ми разкажеш какво сънува?
- Видях най-красивото място което може да се съществува. Беше парче земя заобиколена отвсякъде с прозрачно синя вода...
Вода? На Пашкон вече му се струваше достатъчно невероятно. Всички знаеха че ядрената пустиня се простираше навсякаде, а водата беше дефицит който се откриваше само тук там.
... а на тази земя се извисяваха някакви величествени кули изградени от странен метал. - довърши мисълта си Ванеса.
- Какво още? - подкани я Пашкон.
- Между кулите вървяха хора, които поне видимо бяха напълно отговарящи на Нормата. Те всички имаха усмивки на лицата си. Изглеждаха щастливи.
- Звучи ми нато описание на град на Древните, отпреди Войната, Ванеса. Поне по това което съм чувал за тях.
- Не! Това съществува някъде в нашия свят Пашкон, знам го!
Вътрешната се изключи толкова изненадващо колкото и неочаквано се бе включила да потърси помощта му. Беше усезаемо разстроена от това което и беше казал.
* * *
Ванеса лежеше на леглото но не можеше да заспи. Мислеше за съня си, за това което и бе казал Пашкон, за бъдещето си. И тогава го чу отново. Далечният глас сега идваше от може би малко по-близко. И тя за пръв път успя да различи отделни мъгляви образи, въпреки че не можа да ги разбере. Единственото нещо което ясно усети беше посланието "идвам за теб".
След малко Ванеса се унеси в дрямка и заспа. Този път не сънува нищо.








Бункерът беше утихнал като всяка друга вечер. Подземните улици бяха покрити с купища отпадъци от най-различно естество и отвратителната миризма на застоял въздух, която се носеше под формата на изпарения. Наоколо се чуваше само приглушеното бучене от въртенето на вентилаторите във филтърните канали и странни откъслячни викове. Там, някъде в една от тесните, винаги мрачни улици от този край на мащабното подземие, имаше няколко човека. Изглеждаха странни на пръв поглед, но това се дължеше на факта, че бяха униформени.
Изведнъж мракът в уличката беше брутално разцепен от внезапен проблясък. Прозвучаха няколко последователни картечни откоса и тъмнината отново взе преимущество над светлината. Единият от униформените се доближи до четирите трупа и започна да ги прибърква с чевръсти движения. Ръцете на войника напипаха нещо в раницата на все още издъхващият мъж. Униформеният извади предмета и го подаде назад, към човека зад себе си, който до момента беше стоял напълно безучастен.
- Това е всичко, майоре!
Кин-Гар пое лилавият кристал с треперещата си ръка и го заразглежда с недоволство.
- Сирилит! Не е малко. - отбеляза той, без да откъсва поглед от полупрозрачния материал, който току-що беше назовал. - Трябвало им е много време да го добият от селициевите езера.... Защо си пропиляват живота за... това нищо не струващо образувание? Никога няма да проумея логиката на такива хора...
- Ето още нещо, майор Кин-Гар! - войникът подаде другия предмет, който беше намерил да се търкаля покрай трупа на едно от децата. Беше ръчно изработен заглушител на високочестотни електронни импулси.
Майорът пое портативното приспособление с ясно изразено удивление. Мрачното му, почти перфектно лице, се сбръчи в нехарактерна за него гримаса. Прибра разсейващият уред в един от джобовете на сливащата се с цвета на средата, полиестерна униформа и направи жест на двамата войници да натоварят телата на убитото семейство в каросерията на патрулния джип. Изчака ги търпеливо да привършат със задачата си и също се качи в джипа. Машината потегли с бавна скорост по тесните и осеяни с дупки улички. Кин-Гар се отпусна на хидравличната седалка, карайки я да издиша тихо с характерен звук. Рядко му се случваше да се отпусне така през последните осем години и затова направи опит да не мисли за проблемите на бункера, но не успя. Мисълта за тях и за поредното разстреляно семейство, сякаш сама го връхлиташе, напук на неговото желание. Хората започваха да се интересуват от външния свят, а това значише само едно - все повече неприятности и бунтове на Вътрешните. Ето това семейство, което сега пътуваше като товар в каросерията, беше излизало навън от толкова дълго време, а чак днес ги бяха хванали и убили, за да не пренасят заразата и стационарните гама-лъчи на радиационните ветрове.
Кин-Гар се усмихна едва доловимо, докато гледаше през прозореца. Даде си сметка, че беше започнало да му харесва да убива. Хора излизали веднъж на открито, той вече не признаваше за такива. За него те бяха просто поредната възможност да освободи малко място в и без това пренаселеният подземен бункер. Всъщност, като се замисли, стигна до извода, че вече едва ли имаше някаква кой-знае каква разлика между вероятността от облъчване на открито и тук долу. Всичко опираше до въпрос на морал и ценностна система.
- Пристигнахме, сър! - разчупи мълчанието войникът, който управляваше машината.
Kин-Гар излезе с плавно движение от кабината, оставайки седалката да възвърне стандартната си форма и се обърна към войника, пътуващ при труповете в каросерията:
- Искам утре тези трупове да бъдат окачени при другите в онази дупка в източното крило! Ясно ли е, сержант?
- Сър, да, сър! - отсече униформеният и жестикулира на шепта войници, които охраняваха входа на тунела, водещ към четвърто ниво.
Майорът нямаше повече работа тук и затова се запъти надолу по тунела с лимитиран достъп. Там, на дъното на целият бункер, се разполагаха жилищата на най-влиятелните хора в цялото общество на Вътрешните. Те рядко излизаха от това ниво и никога не пътуваха без охрана по тунелите. Ето защо всички бяха част от ръководството на отделни военни звена, макар и малобройни. Затова и цялото командване на подземния комплекс се помещаваше на четвърто ниво. Под тях имаше само миньорски проходи, дело на машините на единствената рудодобивна корпорация. Но те бяха фактически необитаеми и пълни единствено с хиляди, оцелели след войната, плъхове.
Стражата в края на тунела посрещна Кин-Гар с козеруване и обичайният поздрав:
- Сянка и безветрие!
- Сянка и безветрие! - отвърна им майора и мина през отворилата се врата от масивен титан. Мястото, на което се озова би могло най-точно да бъде описано като невероятно просторно бетонно помещение, в което се издигаха 3-4 дузина постройки от по няколко етажа всяка. Над всички тях се извисяваше една, която при върха си се свързваше с тавана и с това създаваше впечатление на важност. И наистина беше така. Вътре в нея се помещаваше офиса на Кин-Гар, този на Гилбърт - отговарящият по поддръжката, този на полковник Силвър, както и залата по обсъждане и вземане на решения, късаещи бъдещето на Бункера и обитателите му. С една дума това беше сърцето на целият подземен свят, а останалите постройки наоколо бяха артериите му.
Майорът се индентифицира на входа на военния щаб и влетя вътре с уверена стъпка. Качи се пеша до втория етаж, поздрави една жена, работеща там и влезе в офиса си. Едва отворил вратата и нещо веднага му привлече вниманието. Вътре имаше някой! Не му бе нужно много време, за да го забележи. Човекът седеше спокойно на стола и гледаше през прозореца навън - към бетонните стени и прилепите, висящи по тавана. Самото му присъствие излъчваше някаква увереност и непоклатимост. В сумрака на офиса голото му теме блестеше в меки цветове от спектъра на оранжевото. Имаше дебел врат, който почти не се различаваше по ширина от главата и това говорише достатъчно за човека. Ако не беше и военната униформа на гърба му, някой лесно би изпаднал в заблуда, но не и Кин-Гар. Той го познаваше повече от добре, но самото му присъствие в тази стая го караше да се чувства обиден. Знаеше, че ако новините бяха добри, те нямаше да дойдат от толкова висока инстанция, не и в неговият офис.
- Сянка и безветрие, майор Кин-Гар! - поздрави го мъжът, малко преди да извърти поглед обратно към вътрешността на помещението.
- Сянка и безветрие, полковник! Чувствайте се като у дома си!
Полковник Силвър го погледна под огромните си вежди и стана от стола, междувременно кръстосвайки ръце зад гърба си. Заобиколи хром-никеловото бюро и спря на няколко крачки от една холограмна картина, показваща многочислието на обединените сили преди началото на войната. Задържа за кратко поглед върху нея и въздъхна недоловимо тихо.
- Чудил ли си се защо нещата се развиха по този начин, приятелю? Защо започна цялата тази война? Чия грешка я предизвика? Мислил ли си, Кин-Гар?
- Не, сър, но вярвам, че причините са били основателни.
- А би трябвало! Ти няма как да помниш началото, но аз имам детски спомени от него и знам кое предизвика глупавата еуфория. Тя се появи като страничен ефект на прекомерната власт, на чувството за неповторимост. Защото някои хора решиха, че могат едва ли не да притежават абсолютната власт, властта достатъчна за да се окажеш владетел на цял един свят. И какво стана в крайна сметка, майоре? Те не доживяха да станат господари на пустошта, която сами създадоха, защото величието ги беше ослепило, защото бяха глупаци.
- Нямам нищо против войната, полковник, аз съм се родил по време на нея. Тя направи от мен това, което съм сега...
- А ти направи от сина си глупак, Кин-Гар! - почти извика Силвър. - Ако малкото ти копеленце се беше родило един век по-рано сигурно щеше да се числи към онези, които предизвикаха апокалипсиса. Казах ти какви са били те, но ако трябва пак ще се повторя, за да бъда по-ясен - самодоволни глупаци! А глупаците превърнаха света ни в шибана пустиня, в една нищо и никаква пустош, която би убила повечето от нас още при първият им показ на гама-лъчите или както беше там. Не се нуждая от такива хора, майоре.
Полковникът извади една синтетична пура от джоба на униформата си и я запали със стара бензинова запалка, която спокойно би могла да мине за музеен експонат. Отпуши продължително с намръщена физиономия и отново погледна към Кин-Гар:
- Достатъчно ясен ли бях? - произнесе покрай облакът дим, който изпусна от ноздрите си.
- Да, сър!
- Тогава знаеш какво да направиш! - отсече с утихнал глас и добави някак между другото: - Дори и пурите не са същите като онези, направени преди войната... Сянка и безветрие, майор!
- Сянка и безветрие! - отвърна Кин-Гар, докато проследяваше с поглед как полковника се отдалечава от офиса му.
Най-накрая седна на зад бюрото си, но не можа да се отпусне от дългия ден. Вместо това смени образа на холограмната картина, с този който представяше откъс от битката над Мраморно море, и се обади по интеркома на корпоративния компютър. Малката машина изпюлка с дразнещ звук, обусноваващ успешната връзка и млъкна в очакване на съобщението.
- Капитан Алън Дюн да се яви незабавно в сградата на военна координация и тактика, отделение 22, по заповед на майор Дюн!
"Съобщението бе записано в 23:12 часа", декларира машината с учудващо приятен женски глас и отново потъна в тишина. Кин-Гар отвори единственото чекмедже на бюрото си, за да извади от там диска с диаграмите на нарушенията на правилника по отделние райони на бункера, но вместо това погледа му се спря на двете кутии с медалите, които държеше на това място. Единият му беше връчен за изключителен принос при провеждането на мащабни диверсионни действия, а другия - за проявена изключителна смелост при пленяване от вражески сили. Припомни си за момент колко много му бяха стрували тези два ненужни къса цветен метал и за пореден път този ден потъна в размишления. Първият му костваше човечността, а вторият - честта. Там се бе научил да убива, там за първи път се беше изложил под пагубното въздействие на свободно проникващият, през почти липсващият озонов слой, слънчев вятър. Затова и истинският му син се беше родил мутант. Малкото изчадие имаше люспеста кожа, която покриваше почти без изключение цялото му тяло. Още тогава, когато го видя Кин-Гар го изтръгна от ръцете на стреснатата му майка, застреля го собственоръчно в една от тихите улички и захвърли трупа му директно в машината за рециклиране. До него момент той беше баща единствено на съвсем нормалната си дъщеричка и се държеше като обикновен човек, но след тази случка напусна семейството си, обвинявайки жена си за сполетялото ги бедствие. Още щом се отърси от шока, тя взе дъщеря им със себе си и го напусна. Кин-Гар остана сам и дори нямаше намерение да издири семейството си. Вместо това, той реши да осъществи една от мечтите си и осинови някакво бездомно хлапе, което намери в един от населените с просяци тунели на 1-во ниво. Грижише се добре за новия си син и направи от него това, което винаги би искал да стори - превърна го във войник, способен да взима собствени решения, но преди всичко... в човек...








Бункерът беше утихнал като всяка друга вечер. Подземните улици бяха покрити с купища отпадъци от най-различно естество и отвратителната миризма на застоял въздух, която се носеше под формата на изпарения. Наоколо се чуваше само приглушеното бучене от въртенето на вентилаторите във филтърните канали и странни откъслячни викове. Там, някъде в една от тесните, винаги мрачни улици от този край на мащабното подземие, имаше няколко човека. Изглеждаха странни на пръв поглед, но това се дължеше на факта, че бяха униформени.
Изведнъж мракът в уличката беше брутално разцепен от внезапен проблясък. Прозвучаха няколко последователни картечни откоса и тъмнината отново взе преимущество над светлината. Единият от униформените се доближи до четирите трупа и започна да ги прибърква с чевръсти движения. Ръцете на войника напипаха нещо в раницата на все още издъхващият мъж. Униформеният извади предмета и го подаде назад, към човека зад себе си, който до момента беше стоял напълно безучастен.
- Това е всичко, майоре!
Кин-Гар пое лилавият кристал с треперещата си ръка и го заразглежда с недоволство.
- Сирилит! Не е малко. - отбеляза той, без да откъсва поглед от полупрозрачния материал, който току-що беше назовал. - Трябвало им е много време да го добият от селициевите езера.... Защо си пропиляват живота за... това нищо не струващо образувание? Никога няма да проумея логиката на такива хора...
- Ето още нещо, майор Кин-Гар! - войникът подаде другия предмет, който беше намерил да се търкаля покрай трупа на едно от децата. Беше ръчно изработен заглушител на високочестотни електронни импулси.
Майорът пое портативното приспособление с ясно изразено удивление. Мрачното му, почти перфектно лице, се сбръчи в нехарактерна за него гримаса. Прибра разсейващият уред в един от джобовете на сливащата се с цвета на средата, полиестерна униформа и направи жест на двамата войници да натоварят телата на убитото семейство в каросерията на патрулния джип. Изчака ги търпеливо да привършат със задачата си и също се качи в джипа. Машината потегли с бавна скорост по тесните и осеяни с дупки улички. Кин-Гар се отпусна на хидравличната седалка, карайки я да издиша тихо с характерен звук. Рядко му се случваше да се отпусне така през последните осем години и затова направи опит да не мисли за проблемите на бункера, но не успя. Мисълта за тях и за поредното разстреляно семейство, сякаш сама го връхлиташе, напук на неговото желание. Хората започваха да се интересуват от външния свят, а това значише само едно - все повече неприятности и бунтове на Вътрешните. Ето това семейство, което сега пътуваше като товар в каросерията, беше излизало навън от толкова дълго време, а чак днес ги бяха хванали и убили, за да не пренасят заразата и стационарните гама-лъчи на радиационните ветрове.
Кин-Гар се усмихна едва доловимо, докато гледаше през прозореца. Даде си сметка, че беше започнало да му харесва да убива. Хора излизали веднъж на открито, той вече не признаваше за такива. За него те бяха просто поредната възможност да освободи малко място в и без това пренаселеният подземен бункер. Всъщност, като се замисли, стигна до извода, че вече едва ли имаше някаква кой-знае каква разлика между вероятността от облъчване на открито и тук долу. Всичко опираше до въпрос на морал и ценностна система.
- Пристигнахме, сър! - разчупи мълчанието войникът, който управляваше машината.
Kин-Гар излезе с плавно движение от кабината, оставайки седалката да възвърне стандартната си форма и се обърна към войника, пътуващ при труповете в каросерията:
- Искам утре тези трупове да бъдат окачени при другите в онази дупка в източното крило! Ясно ли е, сержант?
- Сър, да, сър! - отсече униформеният и жестикулира на шепта войници, които охраняваха входа на тунела, водещ към четвърто ниво.
Майорът нямаше повече работа тук и затова се запъти надолу по тунела с лимитиран достъп. Там, на дъното на целият бункер, се разполагаха жилищата на най-влиятелните хора в цялото общество на Вътрешните. Те рядко излизаха от това ниво и никога не пътуваха без охрана по тунелите. Ето защо всички бяха част от ръководството на отделни военни звена, макар и малобройни. Затова и цялото командване на подземния комплекс се помещаваше на четвърто ниво. Под тях имаше само миньорски проходи, дело на машините на единствената рудодобивна корпорация. Но те бяха фактически необитаеми и пълни единствено с хиляди, оцелели след войната, плъхове.
Стражата в края на тунела посрещна Кин-Гар с козеруване и обичайният поздрав:
- Сянка и безветрие!
- Сянка и безветрие! - отвърна им майора и мина през отворилата се врата от масивен титан. Мястото, на което се озова би могло най-точно да бъде описано като невероятно просторно бетонно помещение, в което се издигаха 3-4 дузина постройки от по няколко етажа всяка. Над всички тях се извисяваше една, която при върха си се свързваше с тавана и с това създаваше впечатление на важност. И наистина беше така. Вътре в нея се помещаваше офиса на Кин-Гар, този на Гилбърт - отговарящият по поддръжката, този на полковник Силвър, както и залата по обсъждане и вземане на решения, късаещи бъдещето на Бункера и обитателите му. С една дума това беше сърцето на целият подземен свят, а останалите постройки наоколо бяха артериите му.
Майорът се индентифицира на входа на военния щаб и влетя вътре с уверена стъпка. Качи се пеша до втория етаж, поздрави една жена, работеща там и влезе в офиса си. Едва отворил вратата и нещо веднага му привлече вниманието. Вътре имаше някой! Не му бе нужно много време, за да го забележи. Човекът седеше спокойно на стола и гледаше през прозореца навън - към бетонните стени и прилепите, висящи по тавана. Самото му присъствие излъчваше някаква увереност и непоклатимост. В сумрака на офиса голото му теме блестеше в меки цветове от спектъра на оранжевото. Имаше дебел врат, който почти не се различаваше по ширина от главата и това говорише достатъчно за човека. Ако не беше и военната униформа на гърба му, някой лесно би изпаднал в заблуда, но не и Кин-Гар. Той го познаваше повече от добре, но самото му присъствие в тази стая го караше да се чувства обиден. Знаеше, че ако новините бяха добри, те нямаше да дойдат от толкова висока инстанция, не и в неговият офис.
- Сянка и безветрие, майор Кин-Гар! - поздрави го мъжът, малко преди да извърти поглед обратно към вътрешността на помещението.
- Сянка и безветрие, полковник! Чувствайте се като у дома си!
Полковник Силвър го погледна под огромните си вежди и стана от стола, междувременно кръстосвайки ръце зад гърба си. Заобиколи хром-никеловото бюро и спря на няколко крачки от една холограмна картина, показваща многочислието на обединените сили преди началото на войната. Задържа за кратко поглед върху нея и въздъхна недоловимо тихо.
- Чудил ли си се защо нещата се развиха по този начин, приятелю? Защо започна цялата тази война? Чия грешка я предизвика? Мислил ли си, Кин-Гар?
- Не, сър, но вярвам, че причините са били основателни.
- А би трябвало! Ти няма как да помниш началото, но аз имам детски спомени от него и знам кое предизвика глупавата еуфория. Тя се появи като страничен ефект на прекомерната власт, на чувството за неповторимост. Защото някои хора решиха, че могат едва ли не да притежават абсолютната власт, властта достатъчна за да се окажеш владетел на цял един свят. И какво стана в крайна сметка, майоре? Те не доживяха да станат господари на пустошта, която сами създадоха, защото величието ги беше ослепило, защото бяха глупаци.
- Нямам нищо против войната, полковник, аз съм се родил по време на нея. Тя направи от мен това, което съм сега...
- А ти направи от сина си глупак, Кин-Гар! - почти извика Силвър. - Ако малкото ти копеленце се беше родило един век по-рано сигурно щеше да се числи към онези, които предизвикаха апокалипсиса. Казах ти какви са били те, но ако трябва пак ще се повторя, за да бъда по-ясен - самодоволни глупаци! А глупаците превърнаха света ни в шибана пустиня, в една нищо и никаква пустош, която би убила повечето от нас още при първият им показ на гама-лъчите или както беше там. Не се нуждая от такива хора, майоре.
Полковникът извади една синтетична пура от джоба на униформата си и я запали със стара бензинова запалка, която спокойно би могла да мине за музеен експонат. Отпуши продължително с намръщена физиономия и отново погледна към Кин-Гар:
- Достатъчно ясен ли бях? - произнесе покрай облакът дим, който изпусна от ноздрите си.
- Да, сър!
- Тогава знаеш какво да направиш! - отсече с утихнал глас и добави някак между другото: - Дори и пурите не са същите като онези, направени преди войната... Сянка и безветрие, майор!
- Сянка и безветрие! - отвърна Кин-Гар, докато проследяваше с поглед как полковника се отдалечава от офиса му.
Най-накрая седна на зад бюрото си, но не можа да се отпусне от дългия ден. Вместо това смени образа на холограмната картина, с този който представяше откъс от битката над Мраморно море, и се обади по интеркома на корпоративния компютър. Малката машина изпюлка с дразнещ звук, обусноваващ успешната връзка и млъкна в очакване на съобщението.
- Капитан Алън Дюн да се яви незабавно в сградата на военна координация и тактика, отделение 22, по заповед на майор Дюн!
"Съобщението бе записано в 23:12 часа", декларира машината с учудващо приятен женски глас и отново потъна в тишина. Кин-Гар отвори единственото чекмедже на бюрото си, за да извади от там диска с диаграмите на нарушенията на правилника по отделние райони на бункера, но вместо това погледа му се спря на двете кутии с медалите, които държеше на това място. Единият му беше връчен за изключителен принос при провеждането на мащабни диверсионни действия, а другия - за проявена изключителна смелост при пленяване от вражески сили. Припомни си за момент колко много му бяха стрували тези два ненужни къса цветен метал и за пореден път този ден потъна в размишления. Първият му костваше човечността, а вторият - честта. Там се бе научил да убива, там за първи път се беше изложил под пагубното въздействие на свободно проникващият, през почти липсващият озонов слой, слънчев вятър. Затова и истинският му син се беше родил мутант. Малкото изчадие имаше люспеста кожа, която покриваше почти без изключение цялото му тяло. Още тогава, когато го видя Кин-Гар го изтръгна от ръцете на стреснатата му майка, застреля го собственоръчно в една от тихите улички и захвърли трупа му директно в машината за рециклиране. До него момент той беше баща единствено на съвсем нормалната си дъщеричка и се държеше като обикновен човек, но след тази случка напусна семейството си, обвинявайки жена си за сполетялото ги бедствие. Още щом се отърси от шока, тя взе дъщеря им със себе си и го напусна. Кин-Гар остана сам и дори нямаше намерение да издири семейството си. Вместо това, той реши да осъществи една от мечтите си и осинови някакво бездомно хлапе, което намери в един от населените с просяци тунели на 1-во ниво. Грижише се добре за новия си син и направи от него това, което винаги би искал да стори - превърна го във войник, способен да взима собствени решения, но преди всичко... в човек...
Плъзгащите се врати се отвориха с приглушен звук и в тясната стая влезе човек, облечен в униформа подобна на тази, която носеше майора. От пръв поглед си личеше, че не беше на повече от 20 години, макар и чина му да предизвикваше леки съмнения относно този въпрос. Имаше дълга черна коса, изключително бяла кожа и нежно, но запомнящо се със силата на излъчването си лице. Очите му бяха сиви и по това си приличаше с Кин-Гар, но приликите се изчерпваха до тук. Мъжът пристъпи крачка напред, усмихна се вяло и поздрави:
- Сянка и безветрие...
- Стига с тези глупости, Алън - прекъсна го баща му, видимо ядосан, - ще ти направя още една услуга и ще го кажа директно - уволнен си! - той затвори с трясък чекмеджето с медалите. - И не си прави труда да се оправдаваш! Няма да си променя решението.
- Какво...
- Свободен си, можеш да напуснеш!
- Няма ли поне да ме оставиш да се доизкажа? - възнегодува Алън.
- Не виждам достатъчно основателна причина за това. Вече втори път този месец залавям Силвър да ме пречаква в собствения ми офис, за да ми изнесе поредната си лекция за войната и това по какъв начин ти би се вписал в нея. Днес почти ме заплаши.
- И ти реши да ме уволниш? Знаеш ли за какво...
- Да, аз го реших, но той ми го намекна преди това! Да, аз бях, защото съм по-старшият от нас двамата тук и аз съм този, който решава какво, къде, кога и как ще ще бъде за напред!
- А аз?
- Ти нямаш думата тук! Твоята работа е да ми се подчиняваш и да не взимаш решения вместо мен или полковник Силвър.
- А аз не съм ли ти син преди всичко? Не значи ли нищо това за теб?
- Превишаваш пълномощията си! Не забравяй, че сега си цивилен и самото ти присъствие тук е силно нежелателно!
- До кога ще се оправдаваш с глупавите се закони, правила и чин? Единственото, което искам сега е да ме изслушаш. Толкова ли е невъзможно това?
Този път Кин-Гар сведе поглед и се забави преди да отговори:










Живот назаем"
Глава 7
"Последния елемент"


Уан-Зин сенадигна над дюната и огледа набързо околността. Тримата мутанти се бяха справили с малкото "драконче" и се канеха да го разкъсат.
_Май ще ги оставиш да умрат от старост, докато се намесиш! _ отбеляза Клиф и изтегна кучешкото си тяло на топлата дюна. Типично котешката глава легна между лапите и се вгледа любопитно в стареца.
_ Остави ме да си върша работата и без теб знам , колко съм стар!_ озъби му се Уан-Зин, стана с леко пъшкане и се насочи към плячката си.
Походката му беше плавна и макар лекото накуцване понякога да му играеше лоши шеги, наблюдателят би решил , че средната възраст е най-подходящо описание за този човек. Уви Уан-Зин беше възрастен, дори повече отколкото някой можеше да си представи.
Първия мутант го усети и нададе гърлен рев. Обезобразеното му от слънчев вятър лице, се изкриви в още по-гротескна гримаса. Останалите се включиха в колективната олелия и последваха другаря си, размахвайки дълги сопи! Уан-Зин се спря и се помоли за опрощение на греховете им. Винаги го правеше , когато трябваше да убива. Мразеше мириса на кръв и предсмъртните стонове. Прекалено много ги беше чувал. Целия беше изтъкан от спомени за смъртта, за мириса и вкуса и. Затова бе и постоянния неприятен вкус в душата му.
Подпря слепоочията си с пръсти и се съсредоточи. Съзнанието на мутантите пред него, беше като отворена книга. Чисто, като бял лист хартия. Влезе в единия мозък и му заповяда да убива.
Мутанта се обърна към другаря си и заби сопата в главата му. От строшения череп рукна кръв , като фонтан, а на лицето се вкамени учудено изражение. Втория също се стресна, но реагира бързо. острия камък на върха на тоягата му се вряза в мекия корем на мутиралото същество с подчинен мозък, разкъсвайки всичко по пътя си. Рев на болка и отчаяние изпълни въздуха. Уан-Зин се прехвърли в съзнанието на оцелелия. Борбата не бе нито дълга, нито трудна за стария човек. С мощно движение, жертвата замахна и заби тоягата в собствения си череп. Дълъг предсмъртен стон се откъсна и рефлектира в съзнаието на стареца. Вълна от спомени го връхлетя, като ураган от страсти. Милиони тонове болка и кръв го заляха отвсякъде. Уан-Зин се разтрепера и падна на колене. Сълзи на безсилие и вина навлажниха очите му.
_ Клиф, донеси храната , моля те. _ помоли тихо той. Знаеше че е време за малко почивка. Не можеше да мръдне от мястото си. За телепад като него, душевното здраве, значеше много повече от физическото.


***


Двамата довършваха последните изпечени късове месо. Мълчаха! Клиф се бе научил, че е добре в такива моменти да оставя другаря си насаме.Предпочиташе да го успокоява, с мекото си мъркане, отколкото да говори. Независимо че се хранеше, лекото и прятно трептене в гърлото му се чуваше отчетливо. Стареца сякаш не го забелязваше, но вече беше започнал да се усмихва в мислите си, което значеше, че се оправя.
Уан-Зин се извърна от слънчевите лъчи. Очите му не понасяха вече , така добре убийственото слънце!Чувстваше се ужасно стар, стар колкото света! Беше живял преди войната! Съмняваше се някой да си спомня дори началото и , какво оставаше някой да знае времето преди това. Евентуално някой Вътрешен. Може би! Сега историята започваше с края на Войната и завършваше с утре. Ценностите бяха силните мускули, удачните мутаций, силните мисловни потоци, волята да оцеляваш въпреки всичко.
Изведнъж нещо просветна на една от дюните. На пръв поглед тям нямаше нищо...Абсолютно нищо! Но въпреки това, нещо просветваше на слънцето. Сърцето му се сви! Нима можеше...
_ Клиф погледни онази дюна и ми кажи дали виждаш нещо.
Учудения му другар впери поглед в мястото, но въпреки острия си котешки поглед, не видя нищо.
_ Уан-Зин, да не полудяваш.
Стареца не му обърна внимание. Стана , без да забелязва нищо около себе си. закрачи с големи уверени крачки в посоката , в която гледаше.
_ Хей, къде отиваш? _ извика Клиф, но не бе удостоен с внимание. Скочи чевръсто и с няколко скока настигна другаря си.
Старецът сякаш не чуваше нищо. Въвеше вперил поглед в дюната, отказвайки да възприеме каквото и да било. Вървеше къмм спомените и бъдещето. Знаеше , че там го чака нещо, непонятно, нещо , което не беше виждал отдавна. Усещаше щастие!
Чудото стана! Пред тях изникна огромен град. железните му стени обрамчваха една огромна дюна. В средата гордо се издигаха три блестящи стоманени кули. Но най-красиво от всичко бе, че града стоеше върху огромно езеро от кристално чиста вода. "Вода!" _ помисли си Уан-Зин. Сякаш от хиляди години , не беше виждал този прекрасен цвят, на чиста вода....това синьо...прозрачно синьо.
_ Дали не е мираж._ обади се Клиф.
_Не ...това е раят...виждам вода...Господи, аз виждам вода...
_ Странно защо не се вижда отстрани, това нещо е огромно!
_ Чувал бях за такива разработки, преди Войната. _ зае се да обяснява стареца. Ако светлината се пречупва под определен ъгъл, то тогава предмета става напълно невидим... докато не забиеш нос в него...
_ А тези дали ни виждат...
Стареца се обърна по погледа на кучекотката си.
Три точки се носеха към тях с голяма бързина.
_ Човек и два метални елемента, на основата на силиций и алуминий. _ заключи Клиф.
_ Роботи...................
не успя да довърши каквото и да било. Една малка цветан стреличка се заби в рамото му и опията се разнесе по тялото. Миг преди да изпадне в безсъзнание, той видя нещо прожектирано в съзнанието си. То беше едно прекрасно момиче, заобиколено отвсякъде с Вътрешни, гледащи я с отвращение и погнуса. Тя бе телепат...и то невероятно, необяснимо силен .... "Тя трябва да ключа, към този рай...трябва да я намеря"_ помисли си стареца, миг преди съзнанието му да потъне в мрак.


***


Делира се усмихна на четириръкия. В ранната утрин отровната роса блестеше с непонятния си червен цвят, разтелена като мъниста по студения пясък. Харесваше такива утрини, когато тялото и се къпеше в гама лъчението. Чувстваше се жива и женствена. Погледна го някак с крайчецата на окото си! В сивите и очи имаше нещо хищно! Люк и бе харесал още когато се появи с идиотска усмивка на портата към града, същата на която бяха и сега. Нещата не бяха като друг път, сега мъжът живо я интересуваше. Стопляше се при мислите си за него.
"Кучка, пак си се разгонила!"_ обади се вълчицата." Затебе други мисли няма, освен с кого да се изчукаш..."
Делира за първи път се подразни от сестра си. Нещо я жегна от вътре и я ядоса.
"Гледай си тигъра и не се занимавай с мене!"
Вълчицата се очуди на реакцията, но не пропусна да контраатакува!
"Тая по погрешка пораснала котка...не ме разсмивай!"
Делу ги погледна неразбиращо. не можеше да си представи, че вречени могат да се карат. Общуването има бе невероятно напрегнато и то по вина на момичето. Цяла вечер бе кокетничала пред Люк, без почти да се сдържа, което бе нетипично за нея. Обикновенно взимаше това, което харесаше. Тази промяна го плашеше.
_ Е добре, навихте героя да помогне...ще тръгваме ли или ще се гледаме! _ засмя се Люк.
Делира се стресна, почувства се някак неудобно. По дяволите, защо се държеше така! Чувстваше се като девствена. Не можеше да познае , нито тялото , ното мислите си. Подтисна последния сарказъм на сестра си и се обърна към Делу.
_ Води ни...!
Всички избухнаха в бурен смях.
_ Не аз , той ще води , забрави ли... посочи през смеха си , своя четирирък прител,Делу.
Това ядоса Делира. Много малко и трябваше , за да подивее. По бърза от мисълта , тя се впусна към вречения, подкоси го и опря трансформираната си в нож ръка в гръкляна му. Всичко стана, толкова бързо, че дори тигъра не успя да реагира.
_Стари приятелю, винаги съм ти казвала, че смеха не е особенно полезен....... за дишането...дали да те оставя без гръклянче.
делу я гледаше уплашено. На това момиче определено му ставаше нещо. освен че бе станала доста по бърза от обикновенно, тя се вълнуваше повече от допустимото. А това можеше да бъде проблем.
делира се наслаждаваше на ефекта , който бе предизвикала в Люк. Той стоеше неразбиращ, с узимено изражение на лицето и я гледаше с възхищение. това моментално я накара, да забрави гнева си. Стана и каза със спокоен глас.
_ Е , на всеки се случва да греши Делу, но те съветвам друг път да внимаваш! Е, ще тръгваме ли!
Делу бавно се изправи, гледайки я изпод вежди.
_ Всъщност, чакаме още някой. Той трябваше вече да е тук...
В този миг вречените животни се хвърлиха като едно в близките храсти от изродени растения. Скоковете им описаха широка дъга и потънаха в зелено-жълтите разстения.
"Някой изгоря!" _помисли си Делира. Знаеше , че сестра и скачаше така , само на човек.
Изминаха няколко секунди и за всеобща изненада, от храстите спокоен излезе белобрад старец, следван от странно животно с тяло на куче и глава на котка. Най-отзад, кротки като опитомени се мъдреха вречените животни.
Делира хлъцна от изненада. Нещо голямо топло и добро, изпълни душата и.
_ Здравей Делу! _ поздрави стареца. _ съжелявам че те накарах да чакаш!
_ Добре дошъл, Уан-Зин! _ усмихна се червенокосия гигант. _ Вече сме в пълен състав и можем да потегляме.... По пътя ще ви обясня, защо отивам при Вътрешните и какво всъщност търся! Уан-Зин също ще ви разкаже, каквото трябва. А сега , Люк, води ни!






Кин-Гар вървеше замислено към кабинета на Гилбърт. Не понасяше когато някой се опитваше да направи нещо зад гърба му, а и отдавна имаше зъб на Силвър. Зави наляво и продължи по тесният коридор осветяван само от миниатюрните зелени лампички строени в две дълги редици по продължение на двете стени. Гилбърт не беше в кабинета си. Знаеше това със сигурност защото лично го беше пратил на командировка за зелен хайвер. Копелето нямаше да се върне от там за където замина по рано от другия месец. В интерес на истината се съмняваше дали въобще щеше да се върне. Това разбира се изобщо не го притесняваше ни най-малко. Никога не бе могъл да понася това малко човече с вечно шарещи очички. Кин-Гар направи още един завой, този път надясно и спря пред вратата на кабинета на Гилбърт.
- Моля, въведете персоналния си код - изрецитира системата за сигурност с безразличен женски глас.
Пръстите на Кин-Гар зашариха по бутоните на малката клавиатура със завидна бързина.
- Имате достъп - оведоми го системата - Сянка и безветрие, майоре. Добре дошли в A-240! - допълни женският глас.
В отговор Кин-Гар само изскърца със зъби.


* * *


Ванеса отново се бе потопила в мислите си. Може и да се заблуждаваше, но бе почити убедена че имаше нещо нередно в държанието на майка и откакто проведоха онзи разговор. Беше станала разсеяна, несговорчива, а на лицето и бе изписана една постоянна тъга по нещо загубено. Дъщеря и на няколко пъти се бе опитала да я предразположи към по-откровен разговор, но напразно. Затова и се реши на това което смяташе да направи тази вечер. Прекоси безшумно стаята и се доближи възможно най-тихо до леглото на майка си. Тя отдавна беше заспала дълбоко. Момичето се опита да освободи съзнанието си. Пашкон я беше научил на този трик който смяташе да използва. Спомена за странното създание я накара да се сети за седмата божа заповед: "Пази се от мутанта". Ванеса само се усмихна вътрешно на глупостта на събратята си, след което отново направи опит да се концентрира върху това което искаше да направи.
"Съзнанието на всички хора е податливо на разчитане. При някои това е лесно като детска игра, при други почити невъзможно." - беше и казал Пашкон. "Силен телепат като теб може да постигне чудеса ако бъде обучен от подходящият човек, за съжаление аз мога да ти покажа само няколко елементарни трика." След което той и беше обяснил как да прави "буталото", най-лесния от всички методи за разчитане на нечие съзнание. Ванеса беше толкова ентусиазирана от наученото че още същият ден причини тежкото главоболие на дузина случайни минувачи.
Знаеше че ако майка и спеше щеше да и е по лесно да разчете отпуснатото и съзнание. Ванеса раздели мисловната си енергия на две части: изтласкваща и получаваща. С голямо усилие на волята преля всички свои мисли и чувства като опразни съдържанието на приемащата част. Сега цялата концетрация на мисловна енергия бе съсредоточена в тласкащата част. Идеята на трика се състоеше в това че ако вкараш мислите си в главата на "жертвата", то неговите собствени мисли биват изтласкани от "буталото" в приемащата част на собственото ти съзнание. В момента в който оттеглиш собственото си съзнание от чуждото, неговите спомени и тревоги отново се връщаха в собственика си. "Но никога не опитвай това с истински телепат Ванеса, може да ти погоди много лош номер" - така и беше казал Пашкон и тя му вярваше. Разбира се майка и си беше най-обикновена Норма, а и девойката изпълни "буталото" като по учебник. Въпреки това нещо не се получи както трябва. Усети че това което я интересуваше бе скрито на по дълбоко от ежедневните мисли и проблеми за които получаваше образ. Момичето плавно тласна буталото още по надълбоко като внимаваше да не нарани майка си. Силно разкривен и блед образ на дълбоко скрити чувства се изля в съзнанието на Ванеса. Страх. Момичето усети образа на страха, но не можа да разбере какво го причиняваше. Въображаемите и пръсти се заровиха по-дълбоко в какафонията от чувства, които бучаха в главата и. Този път хвана нещо голямо, усети го по силата с която премина в собственото и съзнание. Това чувство заля всичко останало, а пипалата му се докопаха до рецепторите за болка в главата на Ванеса. Срам. Чувството по-силно от всичко останало в душата на майка и бе срам. Самосъжаление, ненавист и разкаяние довършваха коктейла от чувства изплували на повърхността. Девойката се опита да потърси причината за всичко дълбоко в недрата на Аз-ът, но непоносима болка я зашемети и буталото рефлексно се отдръпна от съзнанието на майка и. Ванеса с последни усилия се добра до леглото си и се строполи в безсъзнание.
А отговорите на нейните въпроси бяха тръгнали към нея и идваха дори по-скоро от колкото самата тя ги очакваше.




Вече трети ден продължаваше пътуването им към убежището на вътрешните.Люк знаеше, че им остава поне още толкова път докато стигнат до него и не бързаше да си блъска главата в търсене на отговори на проблемите, които без съмнение щяха да ги чакат в огромния бетонен ковчег.Вместо това се бе отдал на философски размишления.Започна да осъзнава, че макар и уютен, животът му в Хоупвил неусетно се беше превърнал в рутина.Изпитваше истинско задоволство, че отново е на път."Но все пак"-каза си той"градчето е място където с удоволствие ще се върна, когато всичко свърши".Освен това, отдавна не бе попадал в такова интересно обкръжение, каквото представляваха тримата вречени.Всеки един от тях бе загадка, сам по себе си.На първо място бе разбира се старият му приятел Делу.Червенокосият гигант както винаги пазеше повечето от своите тайни.Още щом потеглиха от малкото селище той спази обещанието се да сподели каква е мистериозната им цел, но не се впусна в подробности.Просто им каза,че ще трябва да намерят някакво момиче-телепат и толкоз.Не спомена за причина или нещо подобно, просто обяви какво трябва да се направи.Четириръкият подозираше,че на самият Делу му липсваха някои парчета от мозайката, но това не го притесняваше.През дългото им познанство не помнеше случай в който феноменалната интуиция на вречения да го е подвеждала.
Уан- Зин очевидно бе наясно със ситуацията.Доколкото успя да разбере, възрастният мъж също бе телепат, невероятно могъщ при това.Май единствено Делу знаеше каква е ролята му в цялата история.Люк го усещаше в главата си ,топло приятелско присъствие.Не възразяваше срещу него - знаеше, че Уан-Зин не ровичка в мозъка му, а просто го държи под око.Както и всички останали , вероятно .Способностите му го правеха и опасен , това старецът го доказа още когато се появи за пръв път и усмири като на шега двете вречени животни.Неговата кучекотка беше най-странното животно, което мутантът беше виждал през живота си.За разлика от останалите вречени същества, Клиф не носеше името на господаря си.И най-вече - можеше да говори.Четириръкият не беше чувал за вречено, което да може да общува по друг начин освен със съзнанието си,но напук на всички норми, Клиф говореше.
А ДелираЛюк се усмихна.Това момиче все повече му харесваше с всеки изминал ден.Говореше с нея доста често - разказваше и за живота в градчето, за нещата, които бе научил за света отпреди войната.Кой знае защо последната тема беше особено неприятна за Уан-Зин.
Първата сериозна неприятност се случи в късния следобед.Натъкнаха се на група от мутанти и скитници наброяваща повече от дузина души.Озверели от глад те нападнаха малката група , надявайки се основно на численото си превъзходство.Бяха въоръжени с тояги и копия , направени от изкривен метал.Горките, не знаеха какво ги чака.Щом нападнаха Люк светкавично измъкна мечовете си и се хвърли в мелето.Посече двама, а третия просто хвана с долния си чифт ръце, вдигна го във въздуха и му отсече главата едновременно с двете остриета.Трансформираната в нож ръка на Делира преряза гърлото на един мутант, след това момичето се обърна и наръга втори в корема.Вречените животни разкъсаха по едно същество.Типично за стила му, Делу се нахвърли с голи ръце върху нападателите.Смачка с ритник гръкляна на един, а втория вдигна над главата си и строши гръбнака му на коляно.Останаха един скитник и двама мутанти.Скитникът изненадващо нападна другаря си и смачка черепа му с мощен удар на тоягата си.Последният прояви здрав разум и хукна да бяга.Скитникът тръсна глава , сякаш се събуждаше от сън, погледна ужасено касапницата и също избяга.
-Май ще е добре да се установим тук за тази вечер.Вече сме в района на бункера, а той привлича като магнит всички отрепки.Без да броим, че може да срещнем някой от граничните патрули на Вътрешните. - отбеляза Люк.
Предложението бе единодушно прието.Делира и Делу отидоха да потърсят нещо, от което може да се запали огън, а Люк реши да обиколи околността и да провери за други проблеми.В лагера останаха само Уан-Зин и кучекотката.
-Разкажи ми пак, Клиф - помоли старецът - какво се случи там?
-Разказах ти сто пъти вече, Уан.Просто както си вървяхме из пустошта намерихме едно странно място.Град.Виждаше се само от едната страна.Ти спомена нещо за някаква технология отпреди войната.После се появи един човек и два, как ги нарече тиробота.Упоиха те с нещо и те отнесоха.Известно време бях абсолютно паникьосан.Щурах се наоколо и по едно време усетих съзнанието ти и те намерих на няколко мили разстояние от мястото където видяхме града.Това е.
Уан-Зин се намръщи.Тази дупка в паметта му го плашеше.Единственото, което помнеше от тази случка беше как пада на земята и как малко преди да загуби съзнание в главата му проблясва странното видение
В това време Люк се зададе и кимна за поздрав на стареца.
-Безопасно е.Поне доколкото е възможно такова нещо като безопасност да съществува тук. - усмихна се той.После добави:
-Какво има Уан? Изглеждаш разтревожен?
-НищоПросто съм малко изморен, това е всичко.А, ето ги и останалите..
И наистина другите двама вречени пристигаха.Бяха домъкнали солидно количество изсъхнали растения.Щяха да са достатъчни за да се поддържа огъня цяла нощ.Решиха да се редуват на пост през два часа.Делира поемаше първата смяна и щеше да събуди някой да я смени когато станеше време.
Нощта бавно се спусна над радиоактивната пустиня.Въздуха се изпълни със звуците издавани от нощните обитатели на необятните равнини.Радиацията бе довела до изчезването на хиляди видове, но бе предизвикала хиперскоростна еволюция на много други, така че въпреки облъчването наоколо бе пълно с живот.Както е била винаги, каквато ще бъде за в бъдеще.Скоро Делу и Уан-Зин отидоха да си легнат, а Люк остана загледан в пламъците.Наближаваха бункера, същия този бункер, където той бе живял като малък.Всичко това събуждаше неприятни спомени.
-За какво мислиш Люк? - попита Делира , която беше седнала по турски на няколко метра от него.
-Боря се с призраци от миналото - усмихна се криво четириръкият. -Просто не съм бил по тези места толкова отдавнаИ да си призная още малко ме е страх.По дяволите тези Вътрешни!
Вречената кимна разбиращо
-Мога да си представя.Ти си роден там , нали?
-Да.Но мястото никога не ми е било истински дом.Не както Хоупвил във всеки случай.Е, както и да е.Лека нощ. - каза Люк , легна и се зави с походното си одеало.Делира остана сама в тъмнината.
-Какво толкова се превземаш заради този? - прозвуча в главата и гласа на вълчицата.Момичето преглътна хапливия отговор и спокойно отговори:
-Не разбираш.
-Ами обясни ми тогава. - предложи животното
-Не съм сигурна, че аз самата го разбирам - въздъхна момичето.
Вречената и сестра направи жест, който за вълците беше еквивалентът на свиване на рамене, после се примъкна до огъня и заспа.
Делира размишлява през следващите два часа, после събуди стареца за да я смени и легна да спи на свой ред.
Събуди се доста по-рано отколкото възнамеряваше, още преди изгрев, но на изток небето вече просветляваше.Огънят беше угаснал.Всички останали още спяха.Освен Люк.Мутантът стоеше на известно разстояние от огъня и изпълняваше серия от сложни движения.Тя стана и се приближи към него.
-Какво правиш? - полюбопитства тя.
Люк сепнато се обърна:
-А, Делира, добро утро.Рано си станала.
-Аха.Та с какво се занимаваше?
-Това ли, нарича се ката.
-Ката? - повтори неразбиращо тя.
-Бойни изкуства - уточни мутанта - отпреди войната.Четох за тях едно време и се постарах да ги понауча.Този стил се нарича "празни ръце"(Б.а. карате) ако добре си спомням.








Както и можеше да се очаква, кабинетът на Гилбърт беше празен. Абсолютната тишина бе нарушавана единствено от тихото бучене на терминалите и свистенето, предизвикано от центробежните сили на двата висящи от тавана винтилатора. Сякаш на пук на тях и на всички пръснати по стените филтри, въздухът в помещението си оставаше силно задушлив и със странна миризма, характерна за отдушниците на по-ниските нива на Бункера.
Още щом пристъпа през прага на масивната хидравлична врата, светлината в продълговатата стая се усили няколкократно. Филтрите се задействаха с присъщ за тях ръмжащ звук, а металните капаци на шестте прозореца започнаха бавно да се надигат, разкривайки внушаваща, но не и красива гледка, над половината четвърто ниво. Кин-Гар запристъпва уверено към стената с множеството терминали и малко преди да застане срещу един от тях, се огледа с плавно извъртане назад към вратата. Имаше чувството, че го наблюдават. Впрочем винаги когато беше в тази стая това чувство го обземаше напълно. Ето защо той не му обърна голямо внимание, а за по-малко от секунда набра кода си за сигурност, шарейки с пръсти по полупрозрачния дисплей. Системата се задейства и изображението на всички монитори се сля в едно цяло, представляващо странна плетеница от светещи линии и множество ситни надписи, които никой не си даваше труда да чете. Тази на пръв поглед неразгадаема "драсканица" всъщност представляваше изключително подробна схема на поредицата от вентилационни шахти и канали на четвърто ниво. Информацията беше строго секретна, но майора разполагаше с необходимия пропуск и затова не се поколеба нито за миг преди да извика от паметта на централния компютър схемата на отдушниците, минаващи или завършващи в първо ниво. Веднага си пролича, че тук каналите бяха значително повече, но само 14 от тях служеха като отдушници на най-горното ниво на бункера. Останалите просто само преминаваха от там и завършваха някъде на ниските етажи на подземното убежище.
Кин-Гар отново затанцува с пръсти по дисплея и това накара простата схема да се превърне в триизмерна карта, от която отпаднаха всички останали канали и останаха само онези 14, от които се "облагодетелстваха" обитателите на първо ниво. Майорът повдигна леко вежда в знак на почуда. До сега не беше виждал нещо подобно. От всички 14 отдушника, 12 премигваха в яркочервен, дразнещ очите, цвят. Това означаваше само едно - бяха в неизправност. "Господи...", мина недоизказана мисъл през главата на Кин-Гар. Още не можеше да повярва на очите си. Нима беше възможно само два филтърни канала да работят? И при това и двата разположени в източното крило - там където разстреляха онова семейство. А дали беше възможно това да е софтуерна грешка, умишлено предизвикана от някой? Но от кой и защо? Не, изглеждаше твърде малко вероятно. По-скоро изглеждаше безсмислено. Майора зададе нова команда, с която накара компютъра да покаже последно постъпилата в паметта му информация. Моментално един от терминалите смени режима си на работа и електрическите импулси, течащи от вътрешната страна на дисплея му, изписаха имената на пет файла. Още първият от тях го накара да се замисли за част от секундата.
- Четиринайсти елемент?! - прочете на глас Кин-Гар и се подвууми дали да отвори файла. Тогава се досети какво навярно означаваше името. Силицият беше 14-я елемент от таблицата на Менделеев. Чак сега започна да вярва на думте на Алън, който твърдеше, че Силвър има пръст в трафика на сирилит. Още не можеше да е сигурен напълно, но дори самото съществуване на файл с такова име, беше повече от съмнително. Е, съвсем скоро щеше да разбере. Отвори съмнителния файл и на екрана моментално започна да приижда поток от неразгадаеми символи, премесени с няколко смислени изречения. Явно някой си беше играл да кодира информацията. И отново последва дежурния въпрос - но кой? Не му беше тук мястото да размишлява, затова записа файла на един диск, който прибра във вътрешния джоб на униформата си. Прегледа набързо и останалите четири файла, но те се оказаха просто библиотеки с обичайните характеристики на четирите нива на Бункера. Това го наведе на мисълта, че системата не показваше грешна информация относно 12-те неработещи филтърни канала на първо ниво, а те наистина бяха недействащи. Колкото повече се замисляше върху откритията, които беше направил последните няколко минути, толкова по-любопитен ставаше. Някъде в Бункера ставаше нещо и то зад гърба на военното командване. А и този сирилит... Какво общо имаше той с всичко това? Полковникът също някак си не се връзваше с цялата картина.
Охранителната система на входната врата изпюлка дразнещо и го откъсна от мислите му. Не трябваше да се униса така в размисли. Всеки момент някой щеше да влезе в продълговатото помещение и да го забележи. Разполагаше още със секунда-две да предприеме нещо, но вместо това, на пук на здравата логика, той остана на мястото си и само се обърна с лице към входа. Стоманената врата се плъзна встрани и на прага й застана дребната фигура на Гилбърт. Кин-Гар го изгледа с недоумение. Та нали лично той го беше изпратил в командировка още преди седмица. Значи Алън наистина говорише истината, като каза, че го е видял да разговаря със Силвър. Още му беше трудно да повярва на всичко, което виждаше.
При вида на майора в кабинета си, Гилбърт внезапно се стресна и застана неподвижен на мястото си. Не очакваше да намери някой тук, още повече и самия Кин-Гар. Той рядко посещаваше тази стая и когато го правеше, полковникът винаги пращаше предизвестие по интеркома.
- Сянка и безветрие, майор Дюн! - събра смелост да да изрече, премазван от погледа на човека пред себе си.
Кин-Гар кимна едва доловимо като се стараеше да си придаде максимално спокоен вид.
- Какво правите тук, майоре? Полковник Силвър не ме е предупридил за посещението ви...
- Логично, Гилбърт! - прекъсна го плътния глас на по-висшестоящия. - Ако не ме лъже паметта, ти трябваше да си в командировка? В този ред на мисли няма да е излишно да ми разясниш какво те води насам.
- По лична заповед на полковника, сър.
- Полковника значи?! Като стана дума за него, не мислиш ли, че в последно време се държи... да речем леко потайно?
- Не, сър, не съм забелязал.
- Много странно тогава - майорът започна да повишава тон, - защо чак сега научавам за тази заповед, отменяща моята собствена?
Самият начин, по който Гилбърт стоеше като прикован за пода, издаде бликащата му неувереност. Сякаш дори въздухът около него трептеше от притеснението му. Кин-Гар предусети объркването му и се усмихна вътрешно. Точно това целеше. Ролите внезапно се бяха разменили. Сега вече той владееше положението и смяташе да извлече всички ползи от това. В този момент на духавно тържествуване, дребният човек все пак успя да концентрира доза увереност и запристъпва към бюрото, намиращо се в средата на помещението.
- Полковник Силвър може да потвърди ако е нужно. - вметна той и се просегна към интеркома. В същия момент ръката на майора се стовари твърдо върху сиво-бялата комуникационна машина. Жеста беше повече от ясен. Гилбърт го погледна с наивно удивление, така сякаш не очакваше подобно развитие на нещата. Усети как постепенно тялото и умът му се пропиваха с уплаха. Стисна зъби, но не от ярост, а по-скоро от желание да не затреперят.
Кин-Гар отвърна на погледа му сякаш небрежно, но в движението му се четяха непоклатимост и надмощие.
- Преди това - поде майорът, изтръгвайки кабела на интеркома с рязко движение - ще се наложи да ми отговориш на няколко въпроса. Няма да е зле да седнеш.
Смелостта на Гилбърт беше дотук. Знаеше, че без разрешението на полковник Силвър, Кин-Гар е безсилен да му направи каквото и да било, но въпреки това почувства уплахата до мозъка на костите си. Напрегна сили да се оправдае, но вместо думи от устата му се утрони само продължителна въздишка.
- Добре тогава, както желаеш. - униформеният го стисна за рамото и го повлаче към един от терминалите. Включи схемата на шахтите и го застави да седне насила. - Как ще ми обясниш това? - той посочи премигващите в червено канали.
Дребният ръст на Гилбърт го правеше да изглежда смешен в сравнение с техниката пред себе, което можеше лесно да заблуди някой външен човек, че той въобще и не работи на това място. За сметка на това обаче, уменията му бяха завидни. Всичките тези данни му бяха ясни като на длан. Програмата, която ги обработваше беше негово творение, заради което и бе успял да се издигне толкова нависоко в ерархията, без дори да е запознат с военното дело. Кин-Гар знаеше тези подробности и ето защо реши, че ако има някой който може да обясни причините за тази авария, то това е именно Гилбърт. Освен, разбира се, ако той самият не стоеше зад всичко...
- Е?! - подкани го майорът и отново стовари ръката си, но този път върху китката на седналия си събеседник. Притисна я силно към хром-никеловия плот на масата отдолу и се приведе до ръстта на дребния човек. - Ако не ме улесниш, ще се наложи сам да си помогна.
- Предполагам някаква софтуерна грешка. - промърмори немощно Гилбърт, като усилено се стараеше да не предизвиква други подобни реакции, от страна на военния. - Нямам предста...
Последва приглушен стон. Майорът увеличи натиска над китката му.
- Лъжеш!
- Не...
Още преди да довърши мисълта си, Кин-Гар извъртя рязко ръката му и го принуди да се обърне с лице към него. Изблъска го така, че да го събори по гръб на пода, стъпа с крак върху гърдите му и примести стола върху вече и без това изтормозените стави на китката му, седна върху него и изгледа с нескрито задоволство присвитото в нехарактерна гримаса, почервеняло лице на Гилбърт.
- Разбра ли вече какво мразя да ми говорят? Разбра ли, а?
- Лъжи... - просъска през зъби поваленият на стоманения под.
- Какво?
- Лъжи! - успя да се провикне този път.
- Тогава ще задам въпроса по следния начин. - майорът можеше само да гадае за това, което щеше да изрече, но поне си струваше да опита. - Кой стои зад изключването на вентилаторните шахти, Майк?
Гилбърт се опита да каже нещо, но болката не му позволи. Кин-Гар забеляза това и освободи захвата над ръката му.
- Заради кой ще се наложи да избием половината първо ниво? Кой ти нареди да спреш шахтите? Силвър?
- Беше Алън Дюн... - дребния човек изговори това с осезаема уплаха, така сякаш знаеше, че майорът няма да му повярва. И наистина стана така, само че след кратка пауза, през която военният помръкна за момент в мислите си и най-мрачните нисши на съзнанието си. Не се довери дори и за миг на тези думи, но въпреки това почувства едновремено гняв и удивление към сина си. Без да се бави повече сграбчи наглото човече, което до преди миг лежеше притиснато под тежестта на стола и го засили в един от прозорците на стаята. Тялото на Гилбърт полетя сякаш изтласкано от нечовешка сила и се сблъска със стъклото, карайки го да се покрие с бели пукнатини по цялата си дължина. По лицето му се появиха няколко тъмночервени черти, а от носа му потече кръв. Това обаче не беше достатъчно за Кин-Гар. Той се доближи до вече напълно безобидният си и неравностоен противник, издърпа го и достроши стъклото с останките от интеркома. Множество малки прозрачни късчета се разнесоха в пространството отвън и полетяха надолу към дъното на четвърто ниво, отразявайки светлината на лампите и прожекторите отдолу. Шумът от чупенето събуди прилепите и те запърхаха нервно с крила, откъсвайки се от тавана и политайки почти в пълен синхром някъде в тъмнината.
- Стават инциденти, Майк... - майорът избута Гилбърт към прозореца. - Погледни надолу! Това, което виждаш, е най-благодетното място в целия бункер. Тук дишаме най-чистият въздух, ядем няколко вида храна, намираме се най-далеч от мъртвата повърхност. Това е рай, Майк! Всеки би дал част от живота си, за да поживее тук, дори и за малко. А сега ми кажи знаеш ле къде е Алън? А? Знаеш ли? Ще ти подскажа, не е в рая. Мислиш ли, че щеше да е там ако можеше да отменя собствените ми заповеди?
Гилбърт вече не смееше да каже каквото и да било. Беше се свил и се стремеше единствено да запази равновесие. Кин-Гар се подразни дори повече от това му състояние и го разтърси няколкократно, карайки го да се подхлъзне и да изтръпне от уплаха. Няколко капки кръв полетяха в тъмното пространство отдолу.
- Виж какво, Майк - майорът отново го придърпа към себе си и го застави да седне пред единия от терминалите, - ако не бях убеден, че ме лъжеш, мислиш ли, че щях да сторя това, което ще направя ако не кажеш истината? Уверявам те, че след това вече няма да ти е толкова лесно да работиш. Думата "трудоспособен" ще предобие ново значение за теб. Разбираш ли ме какво искам да ти кажа?
Гилбърт закима енергично и се накани да каже нещо, но Кин-Гар му направи знак да замълчи и го накара да отвори кодирания файл, за който вече беше почти напълно сигурен, че има нещо общо със силиция и изключването на вентилационните шахти на първо ниво. Този път дребния човек нямаше как да откаже, а и усещаше, че "събеседника" му беше достатъчно луд, за да изпълни обещанието си. Реши да не рискува излишно и стартира посочения файл. Раздели купищата цифри вътре на четири колони и изтри всеки пети ред, оставайки празно място на негово място. Така се получиха нещо като множество правоъгълни купчини от произволни на пръв поглед цифри. Промени разширението на файла и го стартира с най-обикновена графична програма. В първия момент цифрите пак се появиха същите, но в следващия Гилбърт изключи HEX-декодирането и на дисплея вече светеше напълно обикновена схема на миньорските канали, прокопани под четвърто ниво.
Кин-Гар очакваше да види всичко друго, но не и това. Гледката го накара да остане леко озадачен и отново да започне да си задава въпроси. Ясно беше, че схемата имаше нещо общо с изключването на филтрите и трафика на сирилит, но какво? Защо въобще всичко се пазеше в такава тайна, че дори и той самият беше в пълно невидение? Нямаше ли Силвър нещо общо с това? А Алън? Отговорите започваха постепено да изплуват в съзнанието му, но все още липсваха някои части.
- Какво е това? - прекъсна внезапно потока си на мисли, сочейки двуизмерната схема на монитора пред себе си.
- Подробна карта на каналите, прокопани от машините на миньорска компания Мейтън...
- Това ми е ясно, интересува ме на кой му е нужна и за какво?
Двамата замълчаха за миг, оставяйки единствено шумът от мудното въртене на двата вентилатора да нарушава настъпилата тишина. Въздухът наоколо сякаш се изпълни с напрежение и това си личеше все по-ясно с всяка изминала секунда по изражението на Гилбърт. Дишането му започна да се учестява, а широко отворените му очи почти си възвърнаха нормалната форма. Кин-Гар усети, че нещо предстои да се случи и затова побърза да го събори на пода, но вече беше твърде късно. Осветлението намали силата си, а кратката тишина беше грубо раздрана от воят на алармата. Дузина червени светлини замигаха изнервящо в продълговатото помещение и придадоха допълнителен колорит на ситуацията. Обсатонвката напълно пасна с настроението на майора. Усети как очите му се наливат с гняв, макар и ненужно силен. В последно време често се чувстваше така, но по-страшното беше, че започваше да му харесва. Ето защо въобще не се замисли преди отново да сграбчи лежащият все още в невидение човек и да го блъсне в стената. Сблъсъкът с бетона отхвърли Гилбърт крачка назад и го накара да запримижа в невидение. Кин-Гар, обаче, тъврдо беше решил да го накара да съжалява за дързостта си, а това му се видя твърде недостатъчно за целта. С рязко движение изкърти предпазната решетка на един от филтрите, сграбчи посинялата ръка на жертвата си и я доближи на заплашително близко разстояние до множеството малки вентилатори на филтърния отдушник.
- Не... Майор Дюн! Съжалявам... Не...
- Малко е късно за съжаления, Майк. Аз държа на обещанията си.
- Не, моля ви! Не... Не...
Внезапно вратата на офиса се отвори с характерно си съскане и в стаята нахлуха четирима въоръжени с автоматично оръжие униформени войника. Кин-Гар очакваше появата им и затова като по-висшестоящ не им обърна особено внимание. Поне не и докато последен прагът не прикрачи самият полковник Силвър. При вида му секнаха както отчаяните викове на Гилбърт, така и интересът на майора относно дребния човек. Той отпусна захвата си и прекрати временно натиска върху ръката му. Усети почти материално как погледите на всички присъстващи се спират до един на него. Нещо в този на полковника обаче го накара да се почувства застрашен.
- Кин-Гар?! - Силвър изрече името му с привидно възхищение, докато отпушваше от последните останки на пурата си. - Очаквах да видя сина ти тук, но не и теб. Какво те води насам в извънработно време?
- След всичко, което научих, вече и на мен ми е трудно да кажа какво точно. Всъщност има ли някакво значение? Явно тези неща остават незабелязани.
- Има, майоре, повярвайте ми! Незабелижимото за едни е очевидно за други. Мисля, че сега само Гилбърт може да ни каже вие към кой от двата класа се числите.
При споменаването на името му, дребничкият човек, отговарящ по поддръжката и по стечение на обстоятелствата работещ в този офис, успя единствено да извърти глава към насъбралите се пред вратата униформени и да поздрави с присипнал глас:
- Сянка и безветрие, полковник... - кръвта, стичаща се от носа към устата му го принуди да замълчи за малко. - Не му казах нищо, но... картата на склада не можах да скрия...
Събитията не се развиваха в същата посока и със същата скорост, които Кин-Гар беше предвидил. Предусети грозящата го заплаха единствено по това, че Силвър му говорише на "вие", а не както обикновено без никакви задръжки. Като прибави към това и последните думи на Гилбърт, нещата окончателно си дойдоха по местата. Една голяма част от цялата картина се изясни в главата му, част обаче, за която бе предвидено да бъде видяна единствено от няколко определени човека, сред които повече от очевидно липсваше неговото име.
- В този случай не ми осавяте голям избор, майоре. - продължи Силвър, с нескрита нотка на надменност в гласа си. - Вярвах в уменията ви и разчитах на вашата дискретност. В интерес на истината очаквах тази грешка да направи глупавият ви син, но вие изглежда го изпреварихте. Това от своя страна ме навежда на мисълта, че или сте повярвали на параноичните му конспирации и сте проявили обиждащо ме съмнение в способността ми да издавам адекватни заповеди или просто сте имали... да кажем късмет и сте проявили излишна инициатива иначе не вписваща се в служебните ви задължения. Последното разбира се ще бъде възнаградено в случай, че запазите мълчание, относно това, което вече сте научили. За жалост синът ви няма да се повлияе от вашият отговор и ще се наложи да проявим военна сила срещу него. Доколкото разбрах последната възможност да се измъкне чист от тази каша, която проявих разбирането да му предоставя, оставяйки ви сам да го освободите от задълженията му, е била глупаво пропиляна както от вас, така и от него самия. Вие решавате дали ще разберете невъзможността ми да действам по-снизходително и неагресивно. Силно вярвам и че осъзнавате последствията от това си решение, майоре! - полковникът прекъсна, за да отпуши повторно от пурата си. - Е? Какво решавате? Коя от двете причини ви доведе тук?
През всичкото това време докато го слушаше, Кин-Гар не успя да се отърве от постепенно обземащата го ярост нито веднъж. Цялата престореност и явната надменност му действаха единствено като катализатор на вече изкристализиращата злоба. А всички онези приказки за сина му... Те окончателно го накараха да обърне гръб на трезвата мисъл. Как въобще шибаният плешивец си позволяваше да го заплашва с него? Този лукс щеше да му струва скъпо...
- Алън не е глупак! - просъска майорът, подтикнат от насоката на мислите си. - Да не сте го докоснали! По мое желание съм тук, не по негово.
Силвър изидша с привидно отегчение тежкият дим.
- Жалко тогава, Кин-Гар. Ако не си забелязал наивността не води до оцеляването на човека. Какъв по-добър пример за това от войната? - полковникът хвърли угарката от пурата. Светещата в оранжево останка се понесе бавно към пода и се разби в него сред множество от по-малки светлини със същия цвят. Струйка дим се понесе от пръснатата пепел малко преди кракът на Силвър да се стовари отгоре й. - В такъв случай съжалявам, но човекът, който си хванал е по-ценен от теб. Трябваш ми жив само още малко... Стреляйте в краката му!
Кин-Гар вече беше готов за това. Пусна ръката на Гилбърт в отвореният отдушник, принуждавайки го да извика от болка и се засили към най-близкия войник. Още на втората крачка един откос покоси левият му крак. Инерцията му се забави и той залитна напред. В последният момент се подпря на бюрото и опита отново да се надигне, но още няколко куршума се врязаха и в десният му крак. Едва сега почувства неистовата болка, но не й даде воля. Вместо това се свлече на колене и отправи поглед към униформената групичка, застанала пред вратата. От дулата на оръжията на двама от войницете се точеха тънки струйки дим, което го наведе на мисълта, че те са причината да не може да се изправи сега. Другите двама се втурнаха към него, под каменния поглед на полковника. Единият от тях извади електрическа палка. Последното, което майорът видя, беше как Гилбърт гледа невярващо окървавената си ръка, докато я вади от филтърният отдушник. Времето не му стигна за повече. Само миг след това електричеството го прати в безсъзнание...
Пред черният му поглед изплуваха спомени...


24 години по-рано
Кин-Гар свали автомата от гърба си и седна при останалите край лагерния огън. Смени пълнителя с нов, хвърляйки междувременно бегъл поглед към лилавият вихър, който се носеше плътно под черното небе. От "заниманието" му го изведе подмятането на седящият до него Томас, който до момента усилено спореше по някаква тема с брат си. Познаваше го отдавна и затова въпроса не го учуди особено:
- Кин-Гар, мислиш ли, че има възможност сержанта да започне да ни вика и на нас с брат ми по малко име?
- Не знам. Защо питаш мен?
- Сега като каже "Глотър" и двамата се вдигаме по тревога, а той не се обръща към никой с прякора му. Единствено теб нарича със собственото ти име, затова.
- А знаеш ли защо е така?
- Кое?
- Защо се обръща към мен по този начин?
- Нямам представа.
- Ще ти кажа - защото не ме взима насериозно. Винаги се е шегувал с името ми. Казва, че то всъщност било три имена в едно - собствено, бащино и фамилно.
- Различавам само две. - Томас изглеждаше объркан.
- Не виж, пише се с тире. - Кин-Гар начерта името си в пясъка край огъня, така че да се разчита и в мрака. - Казва, че то замествало името на баща ми.
- Не знаех, че можело и да се шегува копелето. - Томас внезапно направи сериозна физиономия. - Ей, да не би случайно наистина да е така?
Кин-Гар се усмихна едва доловимо и удари събеседника си по врата:
- Не, глупако, просто не му помня името.
Отговорът беше неочакван и бързо помрачи веселите изражения по лицата на дружинката. Братята се спогледаха виновно и всички заедно потънаха в неловко мълчание. Единствено пръщенето на огъня и воят на някакво диво животно останаха да раскъсват самотни тишината. Кин-Гар подпря автомата си до дънера на близкото отдавна изсъхнало дърво и се излегна доволно, заслушан в тези два звука. Изведнъж се почувства ужасно уморен. Бяха минали четири дни откато спа последно и сега всички събития, произхождащи от този факт, като че ли го връхлетяха едновременно. Отново отправи натежалият си поглед към небето и пак се загледа в смъртоносният, лилав по това време на нощта, слънчев вятър. Почувства как всеки момент ще заспи, но въпреки това някак дълбоко в себе си не искаше да го направи и остана така - като мъртвец загледан небитието. Знаеше, че ако преживее войната, при положение, че въобще някой щеше да бъде в състояние да го направи, то именно въпросният лилав вихър щеше след това бавно, но сигурно да стопи живота му. Знаеше го, но въпреки това изпадна във възхищение от атмосферното завихряне на радиационните емисии. Точно в този момент възвишеният полет на душата му беше нарушен от някаква далечна мъждукаща светлина. Тя бързо се приближаваше и само след десетина секунди вече съвсем ясно се различаваха не една, а поне дузина постоянно примигващи светлини. Тогава започна да долавя и друг невписващ се в естествената звукова картина, но все пак много познат звук. Въпреки, че нямаше желание да го прави, подсъзнателно се опита да си спомни къде и кога последно беше чувал това бучене. Мисълта му, обаче, беше изпреварена от нечий далечен и много протяжен вик. Отначало не успя да чуе добре, но по реакцията на насядалите около огъня разбра, че не е нещо добро. Повторението на вика дойде по-отблизо и окончателно го накара да изтръпне:
- Напада ни въздушен конвой. - беше гласът на сержанта. - Стойте по местата си и не откривайте огън без изрична команда. Сега е момента да отправите молитвите си към това, в което вярвате, без значение какво е то. Дано Бог бди над нас!
Съвсем ясно и отчетлево чуваше думите му, но не го виждаше никъде. Остана на мястото си, така както гласеше заповедта и зачака да се срещне с отреденото от съдбата му. Високо над главата му прокънтяха картечни изстрели, посрещнати от куп изтерзани викове и рой ругатни. За момент в цялата тази олелия различи викът на Томас, който се извисяваше над всички останали звуци:
- Медик! Простреляха сержант Макгейл!
Последваха го множество други викове, докато над главите над всички, рояк тежки хеликоптери не спираше да кръжи и сее смърт с картечния си огън:
- Нападат откъм реката...
- Враг на десет часа...
- Огън!
- Притискат ни от три страни...
- По дяволите, оцелиха ме..
- Нуждаем се от подкрепление при реката...
- Мамка му, ръката ми...
- Някой да накара по някакъв начин шибаните хеликоптери да престанат да ни осветяват повече...
- Отивам за Такър...
- Трябва да удържим позициите си на всяка цена...
- Копелета... Копелета...
- Последен пълнител!
- Натикаха ни под опашката на самия Дявол...
Някой пребяга покрай Кин-Гар и го забеляза миг преди да го подмине. Силуетът се обърна към него и извика с всичка сила:
- Какво по дяволите чакаш да се случи, редник? Хващай каквото имаш под ръка и бягай при реката! Живо!
Лежащият до момента се изправи чевръсто, междувременно сграбчвайки автомата си за приклада. Не се беше намесил просто защото спазваше заповед, но осъзна, че ако каже това, никой няма да му повярва. Затова се огледа набързо и пристъпи крачка напред. Картината, която се разкри пред очите му беше величествена. Или поне такава му се стори в първия момент, но това все пак бе момент, който той така и не забрави. Съжали, че не се беше включил по-рано. Стотиците безразборно просветващи в мрака огньове го накараха да изтръпне при мисълта срущу какво се изправяше. Но точно тази мисъл го накара да се почувства велик. Просто изведнъж му стана ясно, че каквото и да се случи той няма да умре. Някак усещаше, че животът няма да го напусне, не и тази вечер, не и на това място. Точно пред кръвожадният му поглед, картечниците на един от хеликоптерите почти разчлениха през кръста човекът, накарал го да се размърда. Гледката на тази ужасна смърт се запечата дълбоко в съзнанието му. Гневът му се увеличи, а трезвостта взе да го напуска. Не познаваше лично нещастника, но го съжаляваше, защото загина въпреки огромното си желание да помогне, защото беше убит без дори да е извадил оръжие.
Кин-Гар насочи плавно дулото на автомата към висящият почти над главата му хеликоптер, прицели се за част от секундата и задържа пръста си на спусъка. Оръжието се разтресе непокорно в ръцете му, но въпреки това свърши работата си отлично. От тялото на бронираната летяща машина се разхвърчаха като светулки рояк искри. Чак най-последният куршум от пълнителя свърши нужното. Хеликоптерът се разтресе във верижна експлозия и витлата му забавиха хода си. Прозорците на кабината се пръснаха от нова вътрешна експлозия и това окончателно довърши огромната машина. Тя се олюля на едно място и се понесе плавно надолу, летейки точно към Кин-Гар. Той съзря врахлитащата го опасност, но вече беше твърде късно. Хвърли се настрани в отчаян опит да избегне разбиващият се хеликоптер, но обхванатото в пламъци огнено туловище го застигна и се сгромоляса с трясък отгоре му. Не можа да издаде дори и звук.
Първото, което го учуди беше, че дойде в съзнание, а второто - мястото, на което се намираше. По-късно разбра, че то бе военнопленнически лагер. Там прекара една кратка, но незабравима част от живота си. Подложиха го на всякакви мъчения, за да научат информация, която дори и самият той не знаеше. Често го измъчваха дори и без основание. По едно време спряха дневната му дажба и го принудиха да се моли на колене за храна. Накрая го принудиха да излъже сам себе си, само и само за да поживее още ден-два. Но точно тогава го приместиха в някаква друга стая, където вече не го оставяха и да спи. Тормозиха го известно време, докато един ден не го поставиха на електрическия стол. Кин-Гар каза всичко каквото "благодетелите" му очакваха да чуят, но този път никой не му повярва и резултатът беше смъртоносен заряд електричество, пуснат свободно по тялото му.
Отново дойде в съзнание, но този път се намираше в някакъв ров. Отвратителна миризма го накара да повърне Наоколо цялото пространство беше покрито с трупове в различен стодий на разлагане. Всички до един бяха в приятелска униформа, но също така бяха и мъртви. Той, странно защо, беше единственият оцелял сред тях и както научи два дни по-късно, единствения след нападението онази вечер. Единствения късметлия? Или може би единствения неудачник? Отговорът щеше да го сполети внезапно и след години.
Последното, което получи за спомен от тази случка бе медалът за проявена изключителна смелост при пленяване от вражески сили. Не му харесваше този медал, но въпреки това го прие. Направи го не за друго, а просто защото нямаше избор. Направи го защото така трябваше...


24 години по-късно
Образът пред очите му започна бавно да добива очертания. Премижа няколкократно, заслепен от внезапния прилив на светлина, окупирал помещението. Направи опит да се изправи, но нещо го спря и прекъсна устрема на движението му още в зародиш. Чак сега можеше да различи хората пред себе си. Бяха полковник Силвър, който седеше търпеливо на един стол, съзерцавайки нещо през прозореца и Майк Гилбърт, чийто две сериозно бинтовани ръце бяха подложени на смяна на бинта от самият него. Присъствието на двамата не се понрави на Кин-Гар и той направи повторен опит да се изправи, но отново със същият успех. Едва сега осъзна, че беше привързан с белезници към един от няколкото подвижни стола в офиса.
Шумът от движението му привлече вниманието на останалите двама в стаята. Силвър реагира пръв и вдигна радиостанцията, която беше взел от него, докато се намираше в безсъзнание. Поднесе я пред лицето му и нареди без излишни увъртания:
- Кажи ми персоналния номер на сина си, Кин-Гар!
- За какво ви е?
- Просто ми дай шибания номер! - полковникът рядко избухваше, но този път изглежда имаше основателна причина.
- За какво по дяволите ви трябва?
- За да намеря и очистя малкото копеле преди да е объркало нещо.
Настъпи неловко мълчание, през което всеки очакваше да чуе нещо от другия. В крайна сметка майорът пръв наруши тишината:
- Знаеш, че не мога да го направя.
- А ти знаеш, че така или иначе той е вече мъртвец. Защо поне не опиташ да спасиш себе си?
- Може би защото нямам шанс или защото не искам да те улеснявам. Избери си!
- Наистина жалко тогава. Току-що пропиля последната си възможност. Гилбърт, мисля, че имаш достатъчни основания да се заемеш с него. Само не се бави много! И все пак гледай да е поучително!
Силвър стана от стола си и палейки нова пура напусна продълговатото помещение. Кин-Гар все още се опитваше да проумее същината на краткия им разговор, докато проследяваше с поглед пътя на полковника. Дори не успя да осъзнае за какво точно стана дума. Единственото, което знаеше сега беше, че не го очакваше нищо хубаво. На тази мисъл го наведе и приближаващият се към него Гилбърт. Лявата му ръка беше превързана от лакетя надолу, а китката и дланта на дясната му бяха бинтовани с вече почервинял бинт. Чак сега майорът видя, че показалецът и средния пръст липсваха. Грозна картина, но го накара да се усмихне, макар и вътре в себе си. Обичаше да вижда последствията от действията си, а това, което виждаше в момента го изпълни със задоволство. Вече знаеше, че човекът срещу него страда. Чудесно. Каква по-добра възможност да изнерви дребния отговорник по поддръжката? А който не мисли трезво - греши. Идеята бе рискована, но това дори не го и заинтересова. Някак му беше станало все едно какво ще се случи. Чувстваше се така сякаш вече беше мъртъв и нямаше какво повече да губи.
- Изглежда наистина боли. - Кин-Гар посочи с кимане нескопосаната кървава превръзка. - Радвай се, защото ако не бях в такова положение вече нямаше да чувстваш нищо.
- Ще съжаляваш за това, което направи. - просъска Гилбърт с непресъщ за себе си глас.
- И как? Какво ще направиш, Майк? Ще ми покажеш среден пръст ли?
- А ти мислиш ли, че скоро ще проходиш, че да го заслужиш? Сега си просто един безпомощен глупак. Можеш само да говориш. Винаги си правел единствено това.
Кин-Гар погледна надолу към окървавените си обувки и се вторачи за миг в образувалата се на пода малка локва кръв. Предположи, че е от него, но тогава странно защо не чувстваше никаква осезаема болка?
- Кажи, сега като нищожество, какво можеш да направиш? - прекъсна го дребния човек, подтикнат от едва сдържаната си жажда за мъст. - Можеш ли въобще да сториш нещо? А? Можеш ли?
- За разлика от теб все още мога да направя това. - военият извъртя белезниците така, че да си примести ръцете върху подлакътниците на стола и направи изразителен жест със средни пръсти. - Ако ме освободиш ще усетиш какво още мога.
Гилбърт стисна зъби видимо издразнен. Какво всъщност чакаше още? Защо продължаваше да го търпи дори и в този момент? Крайно време беше да си свърши работата. Търпението му окончателно се изчерпа. Изрита Кин-Гар заедно с подвижния му стол към строшения прозорец и го удари с по-здравата си ръка. Доближи се близо до него, като вече дори не се стараеше да стои на почтено разстояние и добави жлъчно:
- Много остроумно наистина. Жалко само, че нямам излишно време. Сянка и безветрие, майор!
Удари го още веднъж, но този път с всичката сила и злоба, на които беше способен. Столът измина последното, делящо го от ръба, разстояние за един нереално разтегнат във времето миг и се понесе надолу в мрачното пространство с главоломно усилваща се скорост. Кин-Гар не успя да направи нищо. За втори път през живота си усети, че е напълно безпомощен. Нямаше време дори да реагира адекватно. Успя единствено да почувства внезапния прилив на сили и адреналин, но това беше всичко. Още преди завихрилият се около него въздух да успее да развее косата му, майорът се сблъска с бетонния под. Ударът раздроби стола на части, повечето от които се разхвърчаха във всевъзможни посоки и закова на място потрошеното тяло на човека, оставяки го да лежи безжизнено на студената земя пред сградата.
От устата му се отрони само приглушен шепот...


21 години по-рано
Кин-Гар изблъска лекаря и изтръгна бебето от ръцете му. Нямаше да позволи в семейството му да живее изрод, бил той и собствения му син. Изпитваше омраза към тези гаври на природата чак в дъното на душата си. Гнус го беше дори само при мисълта за допира с малкото изчадие. Господи колко само ги ненавиждаше... Може би затова съдбата си направи лоша шега с него и го дари с такъв син. Какво щяха да си помислят всички за него сега? Разтърси глава за да разсее обзелите го мисли и напусна с гневни викове родилното помещение. Някъде зад него жена му също се развика истерично през сълзи, но той дори не я чу. В момента я мразеше. Съзнанието му беше обсебено напълно от малкото същество в ръцете му. Преписваше го изцяло на нея и вярваше, че тя е причината за генетичната му еволюция.
- Млъкни, дяволите да те вземат! - извика срещу увитото бебе, но така го накара само да започне да вдига още по-голяма врява. Това го изкара от нерви и той го запокити в стената на коридора пред ужасените погледи на една сестра и този на едногодишната Ванеса. Момиченцето беше твърде малко за да разбира случилото се, но дори така се изплаши видимо и също се разрева. Плачовете на двете деца се смесиха и накараха двама човека от близките стаи да излязат в коридора видимо ядосани.
- Какво става, опитвам се да...
Кин-Гар го посрещна с удар в челюстта, който прати посетителя на болницата в безсъзнание. През това време вторият имаше време да прецени ситуацията и успя да се прибере обратно в стаята си. Военният само го изгледа с еднообразие и вдигна като по чудо оцелялото след удара в стената новородено от пода. Сграбчи го в дланите си и излезе през входната врата на болницата. Озова се на безлюдна поради военния час, тясна и осветявана само от една луминисцентна лампа уличка. Без дори да се оглежда сви зад ъгала на съседната постройка и спря там. Погледна за последен път люспестата кожа на бебето, нададе яростен и някак тъжен вик и отново го запрати в близката стена. Плачът обаче не престана. Дори напротив - сякаш все повече се усилваше и продължаваше да прониква като стържещ звук в мозъка му. Кин-Гар извади пистолета си и го насочи към малкото ревящо изчадие. Очите му се насълзиха. Не мислише какво прави, но и нямаше желание. Щеше да се отърве от еволюиралото новородено дори и на тази цена, дори и с цената на живота на единствения си син, дори и с риска никога повече да не може да заспи.
Извърна поглед настрани и стреля два пъти. Дрехите му се изплискаха с топла кръв. Плачът секна и наоколо отново настъпи обичайната за това време тишина. Изтри следите от сълзи по лицето си, вдигна добилото на места ален цвят одеало заедно с увитият в него малък труп и го хвърли в преминаващата наблизо машина за рециклиране. Ръцете му се разтрепериха. Чак сега си даде сметка какво беше направил, но дори и това не можа да промени мнението му. Прокле през сълзи сърцето си, изгледа пистолета със смесени чувства и го насочи в лявата страна на гърдите си. Прехвърли наум десетки спомени, между които тези за лилавия вихър, мъртвите другари и раждането на Ванеса. Всички те му бяха скъпи, но той не ги заслужаваше, както не заслужаваше и пречистеният въздух, който дишаше. Вече започваше да се чуди и защо още живее. Дори това не заслужаваше. Поне можеше лесно да поправи грешката.
Натисна спусъка...
Когато дойде в съзнание се намираше в същата уличка, сред локва от собствената си кръв. Дрехите му бяха окрадени, оръжието липсваше, а наоколо бе все така тихо. Усещаше остра болка в гърдите, но тя не бе достатъчна за да го спре. Надигна се бавно с разконцентрирани движения и така се прибра удома си. Първото, което направи беше да хапне каквото намери, а второто да изгори дрехите на жена си. Порути почти цялото обзавеждане, включително и люлката, която сам бе направил за малката Ванеса. Накрая останаха само неговите неща. Събра няколко от тях, а останалите хвърли в огъня. Облече старата си униформа и напусна така наречения дом. Направи го не защото така трябваше, нито пък защото нямаше друг избор. Направи го защото така искаше...


21 години по-късно
Алън реши, че няма смисъл да чака повече. Пробва пак да избере честотата на баща си, но отново никой не отговори отсреща. Сметна, че не е нужно да си задава прибързани въпроси, за чиито отговори може само да гадае и се настани в първия от двата спрели наблизо военни джипа. Хвърли бегъл поглед през рамо към задната машина, колкото да се убеди, че четиримата войника, които повика, са се настанили в каросерията и след като се увери, че всичко е наред, нареди на шофьора да потегля. Джипът изфорсиира мощно, избуксува веднъж и се понесе с бърза скорост нагоре по тунела водещ към източното крило на първо ниво. Веднага след него и втората машина направи същото, като се стараеше да спазва предварително регламентираната дистанция.




***




По същото време две нива по-надолу, докато патрулираше един войник случайно налетя на трупа на някакъв нещастник. Стражът обърна с видима погнуса мъртвеца за да разгледа лицето му. От скоро работеше в милитарната сфера, но въпреки това не му беше никак трудно да го разпознае. Допирът, който до преди малко го притесняваше, сега го накара да се почувства горд. Изминаха няколко секунди преди да си спомни дълга и да осъзнае какво трябва да направи. Откачи радиостанцията от колана си и се замисли за момент какво да каже, но тъй като явно нищо оригинално не му идваше наум, просто съобщи в телеграфен стил:
- Свържете ме с полковник Силвър!
- Съжалявам, редник, кодът ви за секретност не разрешава директна връзка с него. Ако имате някаква молба или иск, съобщете го на 14149! Това е честотата на неговата секретарка.
- Въпросът е от първостепенна важност. Полковникът ще бъде заинтересован.
- Съжалявам.
- Става въпрос за смъртта на висш служител.
Този път гласът на жената от централата промени интонацията си:
- Момент!
От радиостанцията се разнесе кратко пукане, което почти веднага беше заместено от дрезгавият глас на Силвър. Той се изкашля делово и побърза да разбере причината за безпокойството си:
- Какъв е проблема?
- Сянка и безветрие, полковник! Проблемът е наистина сериозен...
- Накратко, редник!
- В краката ми лежи тялото на майор Кин-Гар. Изглежда е паднал от високо... Мисля, че е мъртъв, сър...
- Тогава не мисли повече, ами го застреляй!
- Но той не мърда, полковник...
- Изпълнявай, войнико! Този предател е заслужил всичко, което би му сторил.
- Но...
- Слушай, редник! Интересува ли те съдбата на хората обитаващи този бункер?
- Разбира се, сър.
- А какво ще кажеш за човек, който е виновен за извеждането извън строя на почти всички филтърни шахти?
- Че не заслужава да живее, сър.
- Тогава действай!
Връзката прекъсна.
Все още опитващ се да проумее това, което се искаше от него, войникът свали автомата си от рамото, махна предпазитеря и го насочи към главата на окървавеното тяло на някогашния висшестоящ военен служетел. Загледа се в очите на съвсем "мъртво" изглеждащия труп и се поколеба за миг. Това иначе нищожно забавяне му костваше живота, защото пропудна да забележи, че "мъртвецът" го преценяваше с поглед. Кин-Гар използва така любезно предоставеното му време за да осъзнае какво се случва, протегна светкавично ръка и сграбчи дулото на автомата, насочвайки го към крака на войника. Както и предполагаше, стражът се панира и натисна спусъка на автоматичното оръжие. Няколко куршума излетяха с проблясък от цефта и моментално пробиха обувката му, заедно със стъпалото. Войникът извика от последвалата болка и се струполи на земята сред локвата кърв, останала като следа от сблъсъка на Кин-Гар с бетона. Майорът се надигна с видимо усилие и с ново рязко движение изтръгна автомата от ръцете на гърчещият се в собствената му кръв страж. Онова, което последва, беше това, което трябваше да се случи с него само преди миг. Нов откос закова войника за земята веднъж завинаги, оставяйки го с пръсната глава. Кин-Гар изгледа изстиващото му тяло със студено безразличие и захвърли настрана оръжието. Постепено взе да си припомня събитията, довели го до това положение. Не му отне много време да си проясни всичко. Обзе го гняв, който не беше притъпен дори и от внезапно обзелият го вълчи глад. Потърси радиостанцията си, но останови, че тя липсваше. Да, сега си спомни. Силвър му я беше взел, когато го принуждаваше да издаде честотата на Алън. Огледа се за мобилния предавател на вече мъртвия войник, но го намери счупен от сблъсъка си със земята. Спря да се озърта и се замисли. Знаеше, че това е лукс, който трудно можеше да си позволи, но въпреки това имаше нужда да го направи. След няколкосекундно привидно бездействие пое с решителна, но несиметрична крачка, към входа на военната централа - същата сграда, от която беше съборен. На входа всички само го изгледаха с неразбиране и известна доза страх, поздравиха го и го пропуснаха да влезе. Кин-Гар не им обърна никакво внимание. Дори не се и сети да вземе радиостанцията на един от тях, а вместо това се насочи директно към кабинета на Силвър. Имаше сметки за разчистване...
***




Гилбърт се беше забързал за някъде. Единствено неестествено разположените му ръце го забявяха. Въпреки видимото си притеснение, изражението, застинало като маска на лицето му изразяваше искрено задоволство. Всъщност той беше доволен от себе си и това, което беше сторил. Дори покрай еуфоричните чувства, които го бяха обзели, бе забравил за ръцете си и факта, че в моментното си състояние не беше нужен на никой. Точно поради тази причина Силвър му беше наредил да отиде да се прегледа някъде и да отпочине без да се притеснява за времето. В тази заповед обаче се криеха намерения, които Гилбърт не можеше и да си представи. Затова той просто напусна офиса си и се насочи по протежението на коридора, към отварящите се врати на асансьора. Докато крачеше бавно под светлината на множеството бели и зелени светлини на лампите, заслепен от собственото си его, Майк Гилбърт пропусна да забележи нещо твърде съществено. Плъзгащите се врати на асансьора се отвориха докрай, за да разкрият стъпилият в две кървави следи и гледащият с две кървясали очи Кин-Гар. Стоеше напълно сам в тясната метална кабина и се беше подпрял с едната си ръка за стената. Явно и най-малкото движение му костваше много усилия. Това си пролича още по-ясно, когато направи крачка напред, накуцвайки леко, но все пак болезнено. Точно тогава погледът му като че сам намери приближаващият се насреща отговорник по поддръжката и се закова върху доволната му гримаса. Сякаш моментално забрави болките в ставите и гръдния кош, примижа като че за да си отпочине за последно и пристъпи още крачка. До този момент Гилбърт не беше благоволил дори да го забележи. Той просто крачеше с поглед потънал някъде далеч от това място и обсебен от мисли за себе си. Още му бе трудно да повярва, че бе убил човек и то не кой да е ами самият майор Кин-Гар Дюн. Съзнанието му напълно го лишаваше от каквато и да било форма на скруполи. Даже напротив, той се чувстваше велик. Но както всички знаем величието е склонно да заслепява. Вероятно това беше и приината Гилбърт да хвърли небрежен и незаинтересован поглед към единствения друг човек в този коридор, едва когато се разминаваше с него. За един миг погледите им се пресякоха. Миг, в който и на двамата им беше трудно да определят собствените си чувства, но също така миг, в който всеки знаеше какво чувства и мисли за него другия. Миг, който като че ли увисна във времето, само за да накара Гилбърт да изтръпне при вида на човека отстрани. Кин-Гар нямаше този проблем. Той дори усети внезапен прилив на сила да обзема все още крехкото му тяло. Край, вече нямаше начин да стаи в себе си енергията и гнева. Протегна ръка с рязко движение и стисна дребничкият човек за врата. Изгледа как неуспешно се опита да извика нещо и го вдигна до собственото си ниво, повдигайки го на 20-на сантиметра от пода. Блъсна силно тялото му в стената, подпря го на нея и извади със свободната си ръка пистолета, който винаги носеше в кобур, разположен под дясната му мишница и под горнището на полиестерната униформа. Насочи оръжието в слепоочието на Гилбърт и произнесе с умерен тон:
- Кажи, сега като нищожество, какво можеш да направиш? А? Сега, когато си един безпомощен глупак, който дори не може и да говори като хората?
Разбира се нямаше никакъв начин да получи отговор, тъй като продължаваше да стиска здраво гърлото на изплашеният до смърт и борещ се за глътка въздух човек. Затова насочи пистолета към китката на по-здравата от двете му ръце и стреля веднъж. За части от секундата облакът барутен дим се разстели и разсея в пространството между лицата им. Гилбърт не успя нито да извика, нито да се закашля от плътния мирис на барут. Вече дори беше спрял да чувства тялото си, когато майорът го хвърли на железния под на коридора. Кин-Гар изчака малко, колкото губещият съзнание да дойде на себе си, срита го яростно и се приведе над него, произнясайки със заповеднически тон:
- А сега ще напарвиш каквото ти кажа, Майк!
Гърчещият се на пода събра сили само колкото да го погледне ужасен и да закима утвърдително. Майорът това и искаше да види. Усещаше, че вече каквото и да се случеше, той щеше да е печелившият. Не му пукаше нито за живота, нито за смъртта, а отдавна беше разбрал, че тази комбинация правеше хората опасни. Знаеше, че няма да му е лесно да умре, но също така знаеше и че няма да му е лесно да живее. Някъде дълбоко в съзнанието си знаеше още много подобни неща, но в момента едно чувство надделя над всичките му размисли. Едно твърде познато чувство.
Откачи радиостанцията от колана на Гилбърт, изгледа го за секунда и почти извика:
- Тагава ставай, по дяволите, и ми донеси нещо за ядене!




***


По същото време, някъде отвън, на една обла скала не далеч от затворения свят на бункера, стоеше загледан в изгрева Уан-Зин. Беше изпаднал в духовно равновесие и просто чакаше. Какво всъщност чакаше, само той си знаеше, а и никой нямаше намерение да му се бърка в работите. През цялото време Делу не спираше да го преценява с поглед, но избягваше да направи нещо повече. Обречените жиотни обикаляха някъде из негостоприемното място и също не се появяваха. Делира и Люк си шепнеха нещо, обърнали гръб на изгрева и отправели погледи към едно "драконче", което странно как бе успяло да оцелее в тази пустощ. Наоколо цареше идилия, характерна за онези дни, които Делу, макар и да не си признаваше, беше запечатал в съзнанието си под образа на Делира. Колко странно само звучеше името й, споменато редом с тази дума... Но това бяха минали неща! Той разтърси глава и това го накара да се почувства някак странно самотен. Замисли се за момент и най-накрая реши да се придлижи към непомръдващият старец и да седне на скалата до него. Опита да го прецени с поглед, но това не му помогна и затова направо пита:
- Каква всъщност е целта на всичко?
Уан-Зин видимо не му обърна внимание, но затова пък отговори очудващо скоро:
- Нещо, което и на мен ми е трудно да определя.
- Свързано ли е с Бункера или с някой от нас?
- Всичко е свързано с него, но най-вече аз.
- Не разбирам.
- Не се и опитвай, млади приятелю! - старецът говореше с дрезгав, но приятен и отпускащ глас. - Както казах, аз съм най-обвързан. Всичко това, което правя... То няма обяснение, то няма... цел. Просто усещам, че е нужно да го направя, макар да знам, че и без него ще оживея.
- Какво искаш да кажеш с това "и без него ще оживея"?
- Искам да кажа, Делу, че то е сила, вложена вътре в мен, но сила която би могла както както да ви убие, така и да ви спаси от смъртта. Не е точно това, което си мислиш, но все пак е единственото истинско нещо, което наистина имам.
- За силата си ли говориш?
- Не бих го нарекал така. То е толкова сила, колкото и слабост. Благодарение на него съм жив вече толкова години. То ме държи в състояние дори и сега, когато силата му вече не е същата... Което ме навежда на мисълта, че трябва да вървим...
- Чакай! - Делу го хвана за рамото. - Ти каза, че можело да ни убие?! Ами теб?
- Погледни ме! Мислиш ли, че е нормално човек като мен да живее толкова много време в условия като тези, предлагаща нашата любима, завинаги заразена планета? Нмираш ли логика?
- Сигурно има обяснение.
- Има и то се крие някъде дълбоко в мястото, на което съм бил роден и от където съм получил името си. Всичката тази... енергия, вложена в мен - тя просто не ми позволява да умра. Това е всичко, което знам. Както виждаш не е много за човек на моята възраст.
- А мислил ли си, че отговорът може би се крие в теб самия?
- Да, разбира се, но със същия успех той би могъл да се съдържа и в теб, и в него, и в нея...
- Отговорът на трудните въпроси често се намира случайно.
- Не и на този!
Уан-Зин се изправи чевръсто, впери пронизителния си поглед в това, което се виждаше от Бункера и посочи към него:
- Източната част! - провикна се, а после се обърна към Делу и добави: - Но усещам, че вече съм близо до него...




-Защо пък точно източната част? Сигурен ли си че е там? - поинтересува се четириръкият.
Уан-Зин не си направи труда да отговори, само го погледна и се усмихна
-Е? - намеси се Делу, както винаги пръв се добра до същината на въпроса - Как ще влезем?
-Има няколко възможности - отвърна замислено Люк, като си прехвърляше през ума старата схема , която бе разучил подробно преди да тръгнат.
-Главният лифт е от северната страна, но него можем отсега да го забравим.Доколкото ми е известна параноята на вътрешните, вероятно са разквартировали там цял полк.Другият начин е през сервизния вход за гаражите от югоизток.
-Само два изхода? Та те са като пустинни плъхове в капан там долу! - възкликна Делира
-О , има и други, разбира се, предполагам поне по няколко големи аварийни турболифта за всяко ниво.Те обаче действат само в посока отвътре - навън.
-Това не ми харесва - смръщи вежди вречената - Това какво означава? Че откъдето и да влезем ще трябва да минем през половината подземия за да намерим онова момиче.
-Нима най-печеният убиец в тази част на пустошта се страхува от малко бродене из тунелите? Рано ти е да развиваш клаустрофобия драга ми Делира. - ухили се Делу.Въпреки, че съвсем не и беше до шеги, Делира оцени опита на приятеля си да разведри атмосферата и му се усмихна на свой ред:
-О не, . Просто се притеснявам , че застоелият въздух няма да се отрази добре на сестра ми.
-Много повече от застоял въздух ще ти е необходим за да ме притесниш - достигна моментално до съзнанието и коментарът на вълчицата. - От друга страна, да се вра из онази теснотия, съпроводена от смрадта на онази пършива котка - продължи животното и фиксира с поглед тигъра.
-Значи , сервизният вход, а Люк? - попита Уан-Зин.
-Освен ако вие нямате по-добри идеи - отвърна с рязко кимване мутантът.


* * *


Ужасът бе замъглил почти напълно мозъка на Майкъл Гилбърт.Дои през ум не му мина да не се подчини или да вдигне тревога.Доскорошната му самоувереност се бе изпарила яко дим само при вида на майора, кръвта по лицето му и огъня в очите му
Дребният човек непохватно се опита да отвори вратата на най- близкия офис ,но не успя , поради осакатените си ръце и прекалената си припряност.Успя да отмести вратата едва след третия опит.За щастие, кабинетът се оказа празен.Кин-Гар влезе зад него и побърза да заключи след себе си.Гилбърт, който все още не бе в състояние да изговори нещо членоразделно, просто посочи с немощен жест хладилника в дъното на стаята.Докато майорът невъзмутимо го отвари и започна да пови вътре ,в мислите на главния компютърен инженер един въпрос стоеше като жигосан - "Как!?".Как , в името на Господа, беше възможно Дюн старши да е жив? Та нали лично го бе блъснал от прозореца, беше го видял как се стоварва върху студения, здрав бетон почти сто метра по-надолу !
Кин-Гар приключи със сандвича, който бе намерил и се разположи удобно зад бюрото.Пистолетът беше все още здраво стиснат в дясната му ръка и Гилбърт много добре знаеше, че ако направи и най-малкото подозрително движение няколко грама олово ще го застигнат безпогрешно.
-А сега Майк, - започна майорът със съвършено овладян глас - ще ми кажеш всичко , което искам да знам.Това не беше молба, нито дори заповед, просто констатация.
Дребосъкът пое дълбоко въздух и бавно го издиша, отчасти за да изрази примирение, отчасти за да не позволи на гласа си да се разтрепери.Не успя.
-КаКакво по-точно ви интересува, майор Дюн?
-Не се прави на глупак, знаеш много добре - силиритът, спряната вентилационна система, планът на новата миньорска галерия и връзката между тези три неща.
Нова въздишка.
-Самият аз не зная кой знае какво.
Ръката на Кин-Гар се сви заплашително върху дръжката на пистолета.Гилбърт забеляза това и почти изпищя:
-Вярно е, за Бога! Повярвайте ми, моля ви!
-Добре, добре.Стига си квичал и ми кажи всичко , което ти е известно. - гласът на Дюн можеше да накара ядреният реактор на убежището да се покрие с еднометров леден слой.
-Преди около 3 години - започна колебливо дребосъкът - миньорите намериха първите залежи на силирит.Не беше кой знае каква находка, просто повод за химиците да си размърдат малко мозъците.Оказа се , че елементът не е бил описван досега и се предполагаше , че се е появил в резултат на всички атомни, химически и бактериологични оръжия, употребени през войната.По свойства бе близък на силиция, но не създава същите съединения..Не знам защо, но около година и половина след това полковникът прояви интерес към тези странни кристали и пое под свое лично ръководство изучаването им. Доколкото знам, преди осем месеца е започнал и добивът.Това е
-Ами шахтите? За кой дявол му е притрябвало да я спира?.
-Не съм сигурен.Каза, че искал през тях да премести запасите от силирит в друга част на мините.
-Глупости Майк! Защо ще му е да ги мести? А освен това силиритът никога не се среща в голяма концентрация, поне това знам със сигурност.Не е възможно за толкова кратко време да е изкопал толкова много, че да му са необходими една дузина шахти за да го прекара.
-Не знам, кълна се, не знам! - извика Гилбърт- Полковникът не е от хората който си разгласяват тайните, сам го знаете!
Кин-Гар се замисли и реши, че има смисъл в думите на Майкъл, пък и той беше твърде уплашен за да го излъже.Да-а, нещастникът нямаше повече какво да му каже.
-Добре.Да кажем, че ти вярвам.В такъв случай Майкъл, ще ми помогнеш да си уредя една среща на четири очи със Силвър
* * *
Нощта се спусна бавно над пустинята.В небето заблестяха разноцветни светлини, които сякаш бяха там за да съхранят спомена за разрушението, причинено от грандиозната човешка лудост.Под прикритието на мрака седем фигури се промъкваха покрай стоманено-бетонните стени на бункера на Вътрешните.Водеше ги Люк, до него безшумно пристъпваше кучекотката Клиф.Зад тях бяха Уан-Зин и Делира, а Делу заедно с тигъра и вълчицата подсигуряваше тила на малката група.Както и очакваха, не срещнаха хора от охраната.Явно цялата защита на подземното убежище бе разположена вътре.Щом достигнаха входа, Лик се заоглежда за пулта за отваряне и скоро го откри - малък панел вграден в стената, покрит с метален капак и прилежно заключен.Архаичният катинар обаче се разпадна след втория здрав удар от меча на Люк.
Докато четириръкият се занимаваше с терминала Делу заразглежда металната врата на слабата лунна светлина.Имаше нещо нередно в нея, но не можеше да го определи.Отне му няколко минути докато разбере какво е то:
-Уан, случва ли се често Вътрешните за излизат навън?
-Не, не мисля.Понякога пращат патрули, но дори и те не смеят да излязат от всъдеходите си.Обикновените Вътрешни никога не са виждали слънчева светлина.Какво те безпокои младежо?
-Погледни люка.Отгоре е ръждясал с времето, но по краищата ръждата е като че ли изчегъркана.Това би могло да стане само ако са отваряли наскоро.
Старецът се намръщи.Вреченият действително имаше право.
-Хей Люк - повиши леко глас Уан-Зин.
-Хмм? - изсумтя въпросително четириръкият, без да отделя поглед от малкия екран пред себе си.
-Този вход За какви превозни средства е предназначен?
-Снабдителни камиони , вероятно.Оттук са влизали, когато са запасявали убежището с провизии, още преди войната.
-Ами военните?
-Те си имат собствен изход.Той е от западната страна, до казармите.
-И никога на използват този?
-Силно се съмнявам.Ако го използваха щяха да са поставили поне някаква автоматична защита.А сега не дишайте - май почти успях да отворя това чудо.
Делира, която досега мълчаливо бе следяла разговора, мислено повика вречената си сестра:
-Надушваш ли нещо необичайно тук?
-Мирише на човеци и на нещо друго.Странна миризма.Не е нещо живо.Човеците са били тук преди около ден.
"Значи някой е бил тук скоро" - помисли си Делира.Но кой?Нима някой друг се бе опитвал наскоро да проникне в подземното убежище? И ако е било така, то от какво е странната миризма , която вълчицата долавяше?
Размислите й бяха прекъснати от тържествуващото възклицание на Люк и от стърженето на отварящата се врата.Мустаците на Клиф нервно потрепнаха.Светлината сякаш съзнателно отказваше да проникне навътре.
-Гадно място. - измърка почти нечуто кучекотката.Старецът като че ли не я чу и се обърна към Делу:
-Е, започва се
-Оттук нанатък можем само да се надяваме на добър край и да се постараем да го постигнем.Люк, Делира! Влизаме.Всички да стоят близо един до друг.Брат ми остава тук за да пази гърба ни.
Вълна от неодобрение заля едрия червенокос мъж.
-Не е честно! - запротестира животното - Защо точно аз трябва да оставам тук, сякаш съм излишен товар!
Делу впери поглед в очите на голямата котка.Няколко дълги мига двамата стояха без да помръдват или говорят .Накрая човекът промълви:
-Нужно е, мой вречени братко.Там долу не е място за теб, а ни трябва някой да наблюдава изхода, не можем да пропуснем да разкрием присъствието си.Ако нещо се случи, от теб се иска веднага да ми съобщиш.Или може би смяташ, че вълчицата би се справила по-добре?
Усещането което изпита след като изрече това беше едно от най-странните неща, които могът да съществуват.Представете си мислена усмивка на същество, за което този жест е напълно чужд.Старанието вложено в жеста бе трогателно:
-Ето, че се опитваш да ме убедиш гъделичкайки гордостта ми.Престани с игрите братко! Там могат да те убият.Не мога да те оставя сам!
Вреченият приклекна и почеса тигъра зад ухото.Знаеше какво изпитва другарят му.бяха минали заедно през много изпитания откакто бяха заедно и за това време бяха престанали да имат тайни помежду си, както всички Вречени.
-Разбирам те, но все пак трябва да останеш.Ще се пазя, обещавам.
-Добре - отвърна животното след кратък размисъл - Ще направя, каквото трябва.После мълчаливо се отдалечи и се прикри в плътния мрак.Вреченият кимна на другарите си:
-Да тръгваме.
Шестимата бавно запристъпваха навътре.Щом очите им се нагодиха към тъмнината , пред тях се разкри зала с титанични размери, в която бяха паркирани дузини всъдеходи.По металните им шасита имаше насъбрано солидно количество прах и ръжда.Люк уверено поведе по един от коридорите, но преди това не забрави да затвори входа след себе си, в случай че някой от охраната проявеше любопитство.Това не беше нищо повече от поредната малка демонстрация на неговата педантичност по отношение на сигурността на приятелите му, тъй като тази част на убежището изглеждаше напълно безлюдна.След като изминаха известно разстояние, Делу махна на останалите да спрат и се съсредоточи...




***


Очите на Ванеса рязко се отвориха.По челото на младото момиче бе избила студена пот.Някой я беше повикал, сигурна беше в това.При това призивът бе довъл от съвсем близо.Тя се обърна в леглото си и затвори очи, но този път не за да заспи.Остави мислите си да се реят свободно и започна да претърсва бавно и целенасочено.Усети чуждото присъствие почти веднага.Не беше Пашкон, по-скоро онова далечно ехо, което бе доловила преди няколко дни.
-Къде си?
-В бункера.- отвърна простичко гласът.Странно,Ванеса не знаеше на кого принадлежи, но усещаше в него нещо безкрайно познато.-Трябва да дойдеш при мен.
Девойката преглътна с усилие.Изведнъж гърлото и бе пресъхнало съвсем.Знаеше , че рано или късно ще се стигне до тук, вече бе прекалено опасно за нея да живее с Вътрешните.Знаеше много добре какво ще и се случи ако някой открие необикновените й дарби и не си правеше илюзий по въпроса.Но все пак...все пак убежището бе нейния дом, мястото където бе родена и израстнала, единственото място, което познаваше.Тя усети че трепери.Перспективата да изчезне оттук завинаги я караше да...Нужно и беше поне пред себе си да признае, че се страхува.Искрено се надяваше загадъчният и непознат да не е доловил емоциите й, не можеше да си позволи прояви на слабост точно сега.
-Ще ми е нужна помощта ти.Не мога да рискувам да вляза много навътре. - продължи гласът.
-Къде си сега? Опиши ми мястото.
-Изглежда изоставено.Току що минахме през зала с всъдеходи, които изглежда не са използвани отдавна.
Девойката се досети за какво и говореше той.Познаваше добре мястото, там бе прекарала много часове залисана в детските си игри, преди години.Майка и винаги я бе предупреждавала да не ходи там,защото е твърде близо до изхода и съответно - външния свят, но тогава Ванеса приемаше малко ограничения.
-Знам къде се намира! - понечи да кимне тя, но се спря, защото жестът бе напълно безсмислен в случая. - Ще те намеря.
-Ще се срещнем скоро.Късмет.
-Почакай! Кажи ми поне името си.
-После.Бъди внимателна по пътя.
Съзнанията им се разделиха.Момичето остана неподвижно за няколко минути.Хиляди мисли, страхове и догадки се рояха в главата й.Тя пое дълбоко въздух и бавно го издиша , спомняйки си наставленията на Пашкон: "За един телепат лудостта и паниката са смърт.За нищо на света не оставяй здравия разум да те напусне и чувствата ти - да те контролират.Само така ще оцелееш дете."Девойката си наложи спокойствие и прогони всички мисли.Когато отново отвори очи се чувстваше значително по-добре и мислено лагодари на странния си учител.
Съвсем безшумно момичето стана и отвори вградения в стената гардероб.Погледът му се плъзна по различните дрехи накачени вътре и се спря на една от металните плочи на стената зад тях.Ванеса я отмести с известно усилие и измъкна малката си раница, предвидливо скрита в тайното отделение отзад.Още преди месеци си бе приготвила няколко дреболии , в случай, че и се наложи да изчесне внезапно.Ето, че щяха да са и от полза.
След като постави плочата на мястото й, Ванеса си избра един плътен сив комбинезон и го навлече припряно, след което преметна през рамо раницата и на пръсти iзлезе от стаята си.Докато минаваше покрай вратата на спалнята на майка си, колебанието й се появи отново.Не можеше да понесе мисълта, че ще изостави просто така единствения си близък човек, но нямаше избор."По добре това отколкото някой ден да разбере, че съм Отклонение.Не би го понесла."Две кристални сълзи се търкулнаха по бузите й.После тя се обърна, излезе и решително закрачи по полуосветените коридори на бункера.


* * *


Полковник Силвър се разположи удобно в коженото си кресло и се завъртя с лице към панорамния прозорец.Пред очите му се разкриваше прекрасна гледка към последното ниво - единственото нясто в убежището, където клаустрофобичните коридори отстъпваха място на широките открити пространства.Отдавна мъртвите архитекти на подземния комплекс си бяха свършили работата перфектно.Единствено предвоенните мегаполиси биха могли да му съперничат, но те бяха част от миналото, унищожени и забравени.Мощното изкуствено осветление бе проектирано да симулира безупречно денонощния цикъл на слънцето.Като се прибави и липсата на атмосферни явления, толкова досадни за всички надсемни градове, мястото беше един малък, изолиран Рай.
-Рай, създаден от глупаци, за да приюти себеподобните им! - промърмори си тихо военният.Глупаци като тези, станали по-късно причина за войната.Жалки хора, горделиово наричали се военокомандващи.Ограничени копелета с пълна липса на въображение, на които им е било по-лесно да натиснат червеното копче, отколкото да впрегнат на работа атрофиралите си мозъци и да постигнат целите си елегантно, използвайки почти неограничените си ресурси.Точно като онзи нещастник Кин-Гар.Толкова много неща се бяха случили под носа на майора през последните няколко години, толкова възможности...А какво направи той? Вместо да се възползва от тях той пусна всичко покрай ушите си, защото го интересуваха само уставът и архаичната войнишка чест.И сега, когато най-накрая събитията едва ли не го удариха по главата, той започна да се пречка.Силвър се пресегна и отвори най-горното чекмедже на бюрото си, където отскоро стоеше кутия пури.Собственикът й нямаше да има повече нужда от нея.Полковникът с удоволствие захапа едната и запали края й.Помещението почти веднага се изпълни с миризмата на тютюн.
Радваше се, че Кин-Гар си го отнесе.Мразеше хора, които пропускат лековерно шанса, който им се предлага, а щом после осъзнаят какво са загубили почват да ти се зъбят защото, видите ли, вината е била изцяло твоя.Сега, когато го няма , всички ще бъдат по-спокойни.Най-малкото Гйлбърт би трябвало значително да си е отпуснал нервите, връщайки тъпкано жеста на човека, който почти го бе осакатил.Да-а , с майора вече всичко беше уредено, а и със синчето му нещата бяха на път да се уредят, при това значтелно по-чистичко...
Ходът на мислите на Силвър бе внезапно прекъснат от ненатрапчивото, но яснодоловино бибипкане на видеоинтеркома.Някой отново беше избрал най-подходящото време да го търси.Хем предупреди, че не желае да го безпокоят! Добре, че поне звукоизолацията на кабинета беше на ниво и му спестяваше шумотевицата в преддверието.Полковникът отправи цветиста ругатня към целия свят и натисна бутона за връзка.На екрана се появи разтревоженото лице на Майкъл Гилбърт.
-Майкъл, какво правиш пак тук толкова скоро? Разговаряхме едва преди час, за Бога.Какво има?
-Сър ,изникна нещо спешно! Трябва да говоря с вас на саме.В известен смисъл става въпрос за майор Дюн.
-Не може ли да почака? Копелдакът така или иначе няма къде да бърза.
-Сър, въпросът не търпи отлагане! Пуснете ме да вляза, моля ви ! - настоя Гилбърт , като явно с усилие владееше гласа си.Сил;вър прекъсна връзката и изпсува отново. После се изправи и отида до близката стена, където беше бутонът за отваряне, изчака няколко мига и го натисна.Чу как тежката врата се отваря зад гърба му и някой влезе вътре с бавни, уверене стъпки."Е, явно поне Гилбърт се е поуспокоил." - помисли си Силвър и се врътна театрална на пети.
-Майк, какво по...
Думите замръзнаха в гърлото му, щом видя кой стои пред него.Преди полковникът да успее да направи каквото и да било, Кин-Гар с плавно движение вдигна пистолета си и натисна четири пъти спусъка.Куршумите намериха безпогрешно краката на Силвър и той се срина на земята, виеики от болка.Килимът около него започна да се напоява с рубиненочервена кръв.Майора небрежно хвърли на земята трупа на секретаря на полковника и замислено отбеляза:
-Мдааа, точно така се чувствах и аз.Просто реших, че ще ти хареса да изпробваш усещането.Ами падането от няколко десетки метра? Изкаш ли и това да опиташ, а?
Както и очакваше, не получи членоразделен отговор.Другият нададе животински рев, а болката в очите му бе изместена от остра като бръснач, кристално чиста омраза.Това се стори ужасно забавно на Кин-Гар и той се изсмя от сърце.Виждам, че оценяваш жеста ми.А сега, дърти кучи сине, ще ми кажеш всичко за силирита и за шахтите.Току виж си успял да си спасиш мизерния живот.
-Майната ти ! Ти си мъртъв !
Куршум рикошира в земята до него и оповести грешния му отговор.
-Не.
-Гилбърт! Значи малкият плъх ме е прецакал! Оставил те е жив, а после е убедил онзи войник да се обади и да ми докладва, че те е намерил мъртъв.
-Не.Впрочем още не съм получил отговор на въпроса си.
С известно усилие Силвър успя да издаде някакъв звук, наподобяващ бегло смях.Гласът му звучеше като грак на гарван.
-За толкова глупав ли ме вземаш? Знам много добре, че ще ме застреляш като куче без значение дали ще ти кажа нещо или не.Така че върви по дяволите и съм убеден, че синчето ти ще стигне там преди теб!
Студена пот изби по челото на Кин-Гар.С един скок той се озова да падналия полковник и во вдигна във въздуха за реверите на униформата му.
-Какво си направил с Алън гадино! Кажи ми, или обещавам ти , че в противен случай ще ме молиш да ти пръсна черепа!
-Какъвто бащата, такъв и сина!Мислехте ли, че не зная за плана ви да проникнете в мините? Доскоро се опасявах, че младежът е проявил малко съобразителност и се е покрил, но явно съм го надценил.Сега той отива право натам, а за теб е прекалено късно да го спасиш! Цбогом майор Дюн, ще ти запазя място в Ада !
Изненадващо за Кин-Гар, Силвър изви врат и захапа силно най-горното от копчетата на куртката си и след миг тялото му се отпусна като парцал.Върхо сдъвканото копче личаха няколко капки жилтеникава течност.
-Мамка ти! - изрева Дюн и запрати безжизненото тяло в стената, след коетохукна с все сили към изхода.


* * *
Малката група напредваше предпазливо по прашните тунели.Всички мълчаха, опасявайки се, че шепотът би могъл да издаде присъствието им.Вървяха вече повече от половин час и като че ли приближаваха все повече и повече към обитаемата част на подземното убежище.Все по-често се срещаха работещи лампи и терминали,върхо които прахът не беше напластен.Веднъж дори чуха далечният кънтеж от нечии тежки крачки.Тогава всички бяха замръзнали на място,заслушани напрегнато, но стъпките не се приближиха и скоро съвсем заглъхнаха.
Делу беше на чело, следван плътно от Люк.Вреченият спря на два пъти и се консултира с другаря си относто вътрешната архитектура на комплекса.След всяко спиране той продължаваше напред с подовена увереност напред.Напред и надолу...След известно време до ушите им достигна могъщ тътен, идващ сякаш изпод краката им.Четириръкият побърза да обясни на нисък глас, че това вероятно са машините в минните галерии, намиращи се недалеч.Обяснението обаче не беше достатъчно за да подобри настроението на останалите, особено на животните.Затворена натясно вълчицата изобщо не се чувстваше добре, а шумът я объркваше допълнително.Клиф не беше по-щастлив от нея.Ако разполагаше с необходимия брои лицеви мускули, кучекотката сигурно не би пропуснала да изкриви муцуната си в отвратена гримаса.
След още четвърт час ходене, Делу изведнъж се закова на място и вдигна ръка, сигнализирайки на останалите да не дишат.Беше доловил менталния еквивалент на вик за помощ, ясен и отчетлив.
-Какво става? - извика той мислено.
Миг по-късно го обля вълна от страх и объркване.Не можеше да установи стабилен контакт с момичето, явно мислите и бяха заети с нещо и само емоциите и можеха да бъдат уловени.Тя беше в опасност!
-Уан-Зин - просъска вречения - Тя е наблизо, но не мога да се свържа с нея! Можеш ли да ми помогнеш някак ?
-Има начин.Хвани ръката ми и не се отделяй от мен каквото и да става. - отвърна без колебание старецът.Червенокосият безмълвно се подчини.В момента в който пръстите на ръцете им се срещнаха, тялото му се разтърси от шок, подобен на електрически разряд и многоцветно сияние заигра пред очите му.Когато погледът му се избистри, откри , че се е озовал на съвсем друго място.Незнайно защо, това го уплашии той се опита да се размърда, но за негов ужас откри, че няма контрол над тялото си.
-Спокойно момче, не се плаши.Стой мирно и гледай! - прозвуча отвсякъде и отникъде гласът на Уан-Зин.Не толкова думите, колкото тонът с който бяха произнесени успя да върне разума в главата на младия мъж.Погледът му се премести от само себе си и падна върху една малка длан, бяла като лист.Не беше неговата.Разбирането за това, което се бе случило го изпълни с удивление - в момента гледаше през очите на Ванеса.Вреченият потръпна при мисълта за това каква телепатична мощ е необходима за да се направи подобно нещо.Знаеше, разбира се, че старецът бе практикувал умението си дълго време, но не предполагаше, че е способен на това.Младежът прогони теси мисли и се съсредоточи върху възприятията на девойката...
Ванеса се беше сгушила в еднатъмна ниша и полагаше отчаяни усилия да запази спокойствие и да овладее учестеното си дишане.
-Хей, има ли някой там? - попита пазачът неуверено .Беше я чул! Момичето отправи безмълвна молитва към създателя онзи да си помисли, че му се е сторило, но явно съдбата и бе обърнала гръб.Секунди по-късно вече чуваше приближаващия се звук от тежките му подковани ботуши.Не можеше да си позволи да я хванат сега!Това означаваше да пропилее единствената си възможност да се измъкне, ако не я сполети и нещо още по-лошо.Ами мистериозният и спасител? Дълбоко в себе си тя знаеше, че ако се той на всяка цена ще се опита да стигне до нея и може би поради това ще загуби живота си в това непознато за него място.Страхът все повече стягаше сърцето й в ледените си нокти с приближаването на войника, а тя не успяваше да измисли нищо.Когато той се приближи на не повече от пет метра до ъгъла, тя реагира почти инстинктивно .Ванеса изскочи иззад прикритеито си, събра всяка частица воля, която и бе останала и я стовари като парен чук върху мозъка на нищо не подозиращият стражеви.Нещастникът изпищя и се загърчи от невъобразима болка, която съществуваше само в главата му.Девойката остана за миг като вкаменена , смаяна от невероятния ефект, който бе постигнала съвсем несъзнателно, след което инстинктът й за самосъхранение взе превес и тя се затича по коридора, който според нея би трябвало да я заведе до тайнствения и приятел.


Малко преди това, някъде из мините...


Мрачните галерии далеч не бяха мястото, където Дюн младши искаше да се намира.Беше вече късно и всички работници се бяха прибрали по домовете си и плътната тишина беше нарушавана единствено от стъпките на капитан и двамата войници, които водеше със себе си.Май вече наближаваха мястото и най-после ще приключат с всичко това...Изведнъж радиостанцията ми изпиука.Ръката ми инстинктивно се плъзна към предавателя, но спря неуверено над него.Кой би го търсил по това време? Би могъл да бъде баща му, но той трябваше да се обади доста по-рано.От друга страна можеше да е някой от висшите офицери, решил да провери какво прави в момента.Ако наистина някой от шефовете бе избрал точно този момент да му се обади, вероятно щеше да му се наложи да дава доста неприятни обяснения, но все пак....Пред очите му изникна образа на баща му, тежко ранен, който отчаяно се опитва да го повика на помощНе можеше да рискува.Алън вдигна приемника, пръстът му натисна малкото копче върху него.Нищожна частица от мига по късно откъм гърба му се чу изщракване.Можеше да бъде всичко , разбира се - паднак камък или изпусната писалка, но инстинктът му за самосъхранение се задейства безпогрешно и го накара да се хвърли на земята,което му спаси живота.картечният откос пропищя през застоелия въздух на мястото, където до преди малко се бе намирал и се забиха в отсрещната стена.Младият капитан дори не би имал време да осъзнае какво става около него, камо ли да реагира съответно, вместо него това свършиха с години тревнираните му рефлекси.За пръв път в живота си Алън отправи една мигновена благодарствена молитва за манията на баща му да направи от него перфектен войник.Плонжът му светкавично се превърна в кълбо напред и докато се превърташе ръката му вече беше намерила дръжката на револвера .Бърз като мисълта, той вдигна дулото и натисна спусъка.Парче олово прелетя покрай главата на този, който беше стрелял по него.Беше единият от двамата, които водеше със себе си, а и другият бе вдигнал оръжието си.Щом стреля по тях и двамата потърсиха прикритие, давайки ми безценни няколко мига преднина, която той използва за да се хвърли зад една подпора.Това му осигуряваше временна безопасност, но далеч не решаваше проблема му.Онези двамата искаха да го убият!"Не!" - поправи се Алън наум - "Заповядано им е да ме убият! Дъртият ме е усетил!".Как и кога полковникът е успял да се свърже с двамата войници без негово знание не му беше известно, пък и сега беше все едно.Трябваше да се измита от там възможно най-бързо.В престрвлка нямаше никакъв шанс срещу двамата - те бяха въоръжени с автоматично оръжие, а той имаше само един резервен пълнител.Лабиринтът на мините можеше да го скрие за известно време, но първо трябваше да се отърве от преследвачите си.Алън се показа иззад подпората и стреля два пъти, след което хукна към най-близкия завой на тунела, като пътьом грабна радиостанцията, която бе изтървал преди секунди.Все пак младият офицер не се паникьоса и не забрави да включи всяка машина, покрай която минаваше за да заглуши шума от придвижването си.Без да спира да бяга, той извади предавателя и набра личния код на баща си, молейки се на Създателя той да е по-добре от него.Кин-Гар отговори на мемента:
-Алън! За Бога, вече те мислих за мъртъв ! Чух стрелбата.Ранен ли си? И къде си мътните го взели?!
-Значи ти си бил този дето се обажди преди малко.В момента съм в мините.Не можех да ча...
-ИДИОТ ! Казах ти да не тръгваш преди да ти кажа.Добре си се подредил.Кого е насъскал Силвър след теб?
-Двамата войници, които бях взел със себе си...Явно се е добрал до тях някак си и ми е приготвил капан.Съжалявам татко, пак действах прибързано.
-Съжалявал! Ако сега те застрелят като куче ще е напълно заслужено и съжаленията ти няма да струват и пет пари! На път съм към теб момче, постарай се да останеш жив докато се видим пак! Ела на минния излаз в източното крило, на първо подземно ниво.Дръж се войнико!
Алън се подчини и се затича още по-бързо.


* * *


В момента в който Ванеса използва силата си върху нищонеподозиращият страж страхотна болка прониза Делу.Червеникосият гигант бе буквално изритан обратно в собственото си тяло .Той прехапа до кръв устната си за да не извика.От устните на стареца до него се отрони тих стон.
-Уан? Уан-Зин, добре ли си? Какво стана? - разтърси раменете му Люк, който се бе надвесил разтревожен над него.Върху лицето му бе изписана смесица от загриженост и яд, че не разбира какво става около него.Телепатията беше нещо непознато за него и той просто не знаеше как да реагира на ситуации като тази..
Уан-Зин пое дълбоко въздух и очите му се избистриха.Той побърза да успокои другаря си, докато той му помагаше да стане:
-Нищо сериозно, просто се случи ... нещо което не очаквах.В името на пустинята, стар съм вече за подобни авантюри.
Делу вече се беше изправил и усилено разтриваше с пръсти слепоочията си за да притъпи поне малко пулсирането в главата си.След по-малко от минута отново бе в състояние да мисли нормално
-Да побързаме ! Вече сме близо до нея, но имаме сериозен проблем! Очаквайте да вдигнат тревога всеки миг!
-Делу, какво... понечи да попита Делира, но вреченият я сряза:
-Няма време за обяснения.Видяха я! Побързайте, или всички сме загубени!
Младата жена хвърли въпросителен поглед на Люк , но в отговор той само сви рамене.И на двамата не им оставаше друго освен да последват приятеля си.
Не я забелязаха до последня момент.Момичето изскочи иззад един ъгъл и се блъсна в Делу.Инстинктивно тя изпищя и понече да отскочи, но червенокосият я сграбчи за раменете и каза с успокоителен тон:
-Не се страхувай, аз съм! Сега си в безопасност.
Ванеса кимна безмълвно, но щом съзря Люк очите и видимо се разшириха.Точно в този момент сирени завиха диво из цялото убежище.От близкия високоговорител се разнесе мощен глас:
-Бойна тревога с оранжев приоритет, повтарям бойна тревога,докладвано е проникване в бункера!
-Не! - промълви ужасено Ванеса.Веднъж бе виждала какво се случва ри проникване на външни в подземията, и споменът се бе отпечатал дълбоко в съзнанието и.
-Трябва да се махнем от тук.Ще пратят Паладините след нас! - извика тя на Делу.Никой не знаеше какви са тези "Паладини", но вземайки предвид тона с който момичето произнесе думата, не държаха да научат.
-Вървете! - заповяда Уан-Зин - Аз ще ги забавя! Ще се видим навън!
Червенокосият понечи да възрази, но Клиф сякаш прочел мислите му застана до господаря си и измърка:
-Ще се грижа за него.Изведете момичето от тук!
Нямаха голям избор.Вече чуваха в далечината тропотът на приближаващите се врагове.Старецът им се усмихна за довиждане и потъна в сенките, заедно с кучекотката...
Афе зе да ми става леко неловко защото като гледам хората пишат хубави работи, а аз тука си седя и си чета и си чета и са кефя на хубавите работи та реших и аз да напиша едно разказче и аз не знам какво ще е засега ама караи ;) да кажа само да не си помислите по заглавието че ще е нещо свързано с тролове в работилничка :)


Беше си късна вечер и Денис си вървше кротко по улицата и се заглеждаше по недовършените строежи, къде порутени, къде тамън захванати отново и забравени мистрии .
Слънцето отдавна беше залязло и тои си мислеше какъв ли е смисъла на живота, дали има господ, не че толкова вярваше в него и го интересуваше, но мислеше че това е добро място за размисъл на такива теми. Тишина, спокоиствие, порутения свят около него адски напомняше на самия свят в които живееха хората. Изведнъж в главата му изникна мисъл от неизвестно къде, за златните рибки, как те изпълняват желания, как веднъж бе прочел един разказ на Аизък Азимов, или не бе сигурен на кои точно, но там бе вметната една много интересна идея. Както дяволите събират души за ада, така и ангелите да го направиха. Замисли се отново какво ли би било да си господар на света, какво ли би било само когато хората те зърнат да правят всичко възможно само и само да се чустваш добре. Замисли се и над това че когато спомене фразата :"Do you know who I am ?!?" каква ще е реакцията на хората.
Изведнъж се разсмя защото си припомни един лаф: Студенти на изпит, всички пишат и изведнъж лектора казва моля предаите контролните си. Всички без един стават и ги предават, тогава един от студентите още стоящ над мястото си и драскащ нещо по чина си се усеща и тръгва да си предава контролното, но даскала му каза: Съжелявам младежо, но ти закъсня с предаването така, че си скъсан на изпита ! Студентът седи замислен и казва :" Do you know who I am ?!?" Учителят без да му обръща внимание му казва, че няма ни най-малка идея. Тогава студента хваща контролното си и го мушва по средата на другите контролни. Ухилва се най-доволно и си заминава.
Вървеики нататък тои видя стена полупорутена на която сякаш с кръв бе написано: "Who wants to live forever ?" и под него "Don't touch tears, with your lips... Don't touch my wall with your finger tips" и Денис отново се замисли ... Замисли се как понякога се бъзикаха с разни негови познати, че на някои от тях това им се случвало рядко, дори един от тях бе доказал, че мисленето боли, като вървяха по една улица приятелят му се бе замисли и не видя от къде бе изникнала стената пред него. Спомни си, че не беше виждал Радко, както обичаше да му вика, сякаш от векове , а се бяха сабрали да пият ром с кола преди само 4 седмици, а те сякаш наистина бяха много ...
Изведнъж дочу позната мелодия сякаш лееща се из въздуха " Weeeee are the chaaaaaampions of the wooooooooooooooooorld" тиха и спокоина, първата мисъл минала през главата му бе "May your soul rest in peace Fredy..." Понякога просто мислите му се рееха на англииски. Колкоот повече вървеше напред музиката звучеше все по силно и по силно.
Видя приседнал до огън човек с чисто бяла дълга коса, до него стар касетофон покрит с прах, от които идваше шума. Приседна срещу стареца и се вгледа в кристално ясните му, зелени очи, усети болка, сякаш прочете нещо в очите на стареца, но не можа да разбере какво. Болката го прониза отново, нещо трепна някъде наоколо но той не можеше да реагира, не можеше да осъзнае какво става, къде е, всичко се размазваше... Единственото нещо което усещаше бе болката, по-силна отклкото бе изпитвал някога през целия си 20 годишен живот. Опитваше се да остане в съзнание, но едва се сдържаше.
Изведнъж болката спря, тои се опита да стане, но не успя, не можеше да кординира деиствията си. Погледна с големи усилия стареца отново в очите. Този път те бяха безжизнени. Старецът стоя така малко повече от минута докато не се строполи на земята, право в огъня. Денис скочи и бързо издърпа стареца, но тои не даваше признаци на живот. Огледа стареца но не можа да намери причина. Нещо прелетя до ухото му. Денис трепна като лист. Изведнъж отново се завърна в реалноста, старецът бе безжизнен на земята, музиката продължаваше да се чува, и нещо озсвистя до ръката му, чуха се тихи ругатни разнесени от ехото. Денис набързо включи параноята си и хукна. Не успя да направи и две крачки когато нещо го прониза, тои се спъна и падна...
Всички негови познати и приятели се впуснаха да го търсят, не се бе прибирал 2 дни, не се бе обаждал. Пешо и Радко бяха тръгнали по същия път по които бе тръгнал тои онази вечер. Знаеше че обича да се разхожда тук. Изведнъж Пешо видя нещо пред тях и двамата хукнаха натам. Точно пред тялото на Денис бе изписано "Another one bites the dust !"
Мрутру ( мразовито утро ) както обичаме да се изразяваме аз и един приятел. 5:15 е вече... От 15:00 сме седнали с родата на масата да пийм, до 18:00 сме пили... С дърти ловци на масата, мезето върви, пинето се лее, после се появи една стара позната, слушахме "Черно Фередже", "Тооl" и какво ли не още. После и хентаи гледахме, колко сме го обсъждали е втора тема ;) и колко сме спорили кое е възможно и кое не, аз са издразних по едно време и преминахме към чисто и просто порбване кое става и кое не ;) После псувах на ум Boci че не се е прибрал още, одих да я изпратя, ударихме по бира в тях и към 23:и кусур аз отново на масата качих са горе и заспах към полунощ и от 1 и нещо до сега се чудех какво да прая ( гледах Apocalypse Now, Tango For Three ( мноо яко филмче ;) ) и кои знае кво още ) Са си напраех едно плеи листче на винампа ( Tool, Distrubed, Deftones, Queen и естествено черно фередже ) и ши зема да драсна нещо да не умра от скука ;)


В нечия глава някъде се въртеше позната някому мелодиика. А деня си беше сравнително светъл, като се изключи гадното слънце което така и не преставаше да грее. Някои се провикна от някъде.
-ТВОИЙТА МАМАААА!- метна нещо, което се разби на бели парченца на тавана на колата. -МАМКА МУУУУУУУУУУ!- отново се провикна пича и продължи да псува защото бе уцелил собствената си кола ...
-МЛЪК БЕ ДЕБА ТВОИТА МИЛА РОДНА ! - се провикна недоволен сасед от отсрещния блок - ТИ КЪВ СИ БЕ? ЗНАЕШ ЛИ КОЛКО Е ЧАСА БЕ ?!? 3 И ПОЛОВИНА ПОСРЕД НОЩ А ТИ ПСУВАШ ТУКА ЧЕ ТЕ ЧУВА ЦЯЛАТА МАХАЛА БЕ! - прибра се обратно, затвори прозореца с трясък, които го счупи, но тои не обърна внимание.
-АБЕ КЕЛЕШИ ТАКИВА ВИЙ ЩО НЕ СПИТЕ МАМИЦАТА ВИ ФАШИСТИЧЕСКА ? ТУКА САБУДИХТЕ ДЕТЕТО!- извика друг съсед - ПЕДЕРАСИ ТАКИВААААА !
-АБЕ КОИ ТИ СПИ ПО ТВА ВРЕМЕ БЕ ? ЕЛА ТИ ДА УСПЕЕШ ДА ЗАСПИШ С ЖЕНА КАТ МОИТА ! МАМИЦАТА ТИ КУРВЕНСКА ПАК СИ ПИЯНААААааа... - Викът затихна последван от счупване на нещо стъклено, още викове от апартамента,- НЕ ! НЕ ДЕЙ МА ! АААААААААА! - вратата се затръшна с трясък, мъжът бе хукнал надолу, последван от гола съседка, която имаше явното намерение да го изнасили.
По улицата се задава жена, не жена а сякаш крава, а под бялата и блузка цяла Сердика се друска.
-АБЕ Я МЪЛЧЕТЕ И СЛУШАИТЕ МУЗИКА МАМКА ВИ! - този вик бе последван, от усилване на две 500 ватови колонки на покрива на една къща до блока - ROOOOOOOOOOOOTSS BLOOOOOOOOODYYY ROOOOOOOOOTS ! - пропя някои.
Продължаваха да се псуват помежду си и между блоковете. Музиката бучеше с пълна сила от 500 вата.
Изведнъж музиката замлъкна, тока спря, тъмнина обля всичко, тишината изникна от някъде и хвана всички. Нещо паницо подобно, сиво, светкаше с различни цветове. Някакво нещо се показа от "прозореца" на нещото.
-ПУ ДА ИБА АЗ ВАЩА МАМА! АБЕ ХОРА ЛИ СТЕ КВИ СТЕ БРЕ НЕ МОГА ДА СПЯ ОТ ВАС ! - нещото извади нещо с размерите на 500 литрово дървено буре, бе то и на такова си приличаше не само по размерите. Сложи го на улицата между двата блока и се провикна - АИДЕ ПИИТЕ И СТИГА ГОВОРИХТЕ БЕ !
За по малко от 3 минути по прозорците не бяха останали хора, всичкото народ беше до бурето и всеки пиеше от някое чучурче ( то бурето си ги имаше към 50-60 ), след като бурето бе вече празно, всички заситили жаждата си, нещото се върна с още едно буре и го метна надолу. Отлитаики си помисли:
- Повече няма да бъркам ракията с напалма, че шефа ще ме утрепе, са само да не разбере че липсва ракиицата от нощното шкафче.
Чу се клаксон и после трясък. Нещо се размърда от цапаницата. Излезе през прозореца на вратата и изпсува на ум. Пред себе си имаше една огромна смачкана краставица.
-Брех са да имаше нещо за пиене ... Мизето готово... Пу да иба мама му.
Някои наоколо каза:
- Копеле добре ли си ? Бати катастрофата дет си напраел бе! От де намери толкоз голяма краставица, че и успя да са блъснеш у нея?
Чу се бебешки плач. Митко ( галено Митиу Чарпака ) продължи да тича по тънката червена линия, от някъде изскочи снаиперист, метнал хуя си на рамо, подгонен от някаква скала, с прожектор на главата. Прожектора светеше към обалците и изобразяваше знак подобен на кон.
От някъде се появи една патка облечена в червено-зеленo, на гърдите й имаше надпис ( сякаш писан от патка ) които бе бая неразчетим ( ама нал аз го пиша тфа разказче ша фи каа ко тряаше да пише там ;) ) там трябваше да пише "ЙордекПаток".
Митиу седя гледа, чуди се,мая се, накрая стана, подскочи и почнна да копае земята като черав с "пневматик дрил".
-ЧЕ ГЕВААААААААРАААААААА! - (бледа картина не се вижда ко става още, като се проясни ще ви кажа) - Кво праеш бе келеш? Аз за кои път да ти казвам УСА да биеш не УАР бе ? Брех отиде ми скромната виличка. Баси голяма работа две ферарита и некфи пет поршета, голяма работа нал си имам самолет. Ах абе мамицата му Ладен не бре върни се ! ДАИ СИ МИ КЛЮЧОВЕТЕ ЗА САМОЛЕТА МАМКА ТИИИИ!!!
Картината се проясни да види как някакъв брадясал тип с бял чаршав тича с нещо което дрънка в ръката му, зад него човекоподобно ( има 4 крака и още 3 ръце в повече, ама на човек мяза ( донякъде де ) ) с някакво чукче за чупене на лешници в ръка. Обаче от някъде под краката му ( всичките ) се появи връзка стар лук и той падна, спъна се и си обели ушите.
Сняг имаше навсякъде, само една фигура стърчеше в тъмни цветове, пред нея излизаше пара. ( камерата се завърта рязко и човека вече го виждаме в лице ) Мяткаше си пишката и се опитваше отчаяно да изпише името си, което бе Педро Хуан Иванов Питър Гергенсон Дзъ Мариановна Дианов. От някъде се появи гола жена, със сластен поглед, тя се запъти към него, тя продължи да ускорява крачката си докато не се затича с все сили.
Виждаики го как се мъчи сълза се пророни от лявото си око, понеже нямаше дясно, погледна на горе, понеже не можеше на долу. Взе две глътки асматичен въздух и извика с все сила. Педро се стресна и както кротко си пикаеше се извърна да види кои вика, за негово нещастие вятърът вееше срещу него. А на кубето на Санта Лучия, седи си Тошко и лющи ракия.
Севилия, град на разврат и поквара, не можеш мина ненаебан през пазара. Бик със нож в ръка гонеше някакъв нещастен минувач които се опита да го изпревари на магистралата със своята 3-колка. Някои с клон от 120 годишно дърво си бъркаше в носа, вадеше сополите си и си правеше фигурки от тях. Почти бе завършил статуята на свободата - 1 към 1.
Някакъв белобрад дядка облечен в червено ( кожено като онея мацки дет ги водят изкусителки ) лежеше на земята и се усмихваше. Мина случаен минувач които се натъкна на репортер от вестник "Тъпчо тъповат". Сабираше материали специалното за "Кенеф едишън" на вестника по случаи откриването на кранчето за пускане на водата в тоалетната от 87 годишния им редактор. Репортера реши да запита случаиния минувач:
-Извинете ви да сте случаен минувач?
-Нима се съмнявате?
-Ами в такъв случаи може ли съвсем случаино да взема да ви мина ?
Елена налегнал стареца се спря, извади рога от задника му, и каза:
-Абе ваща мама педераска за вас жени няма ли бе? Шот ако нямате може да доидете да ми помогнете.
От някъде се чу уригня. Някакъв съзтезател на фигурно парзаляне, със винт и салто падна сред вълните на морето от сярна киселина.
-Доктурие! Тоя у ухоту си има кораб фе ! Фиш ку ни ми фярфаш фе!
Доктора отиде до сестрата ( приличаше на настъпана от хипопотам мравка ( не че тъничка )) и погледна в ухото на пациента. Там видя как два пиратски кораба се бият, екипажа на единия превзема другия, избесва мъжете и културно поругава поругава поругава поругава поругава поругава поругава поругава поругава поругава поругава жените.
-Сестра виждате ли какво се получава като не си чистите редовно ушите? Този тип тук е успял да завъди живот там.
Сестрата се ухили до уши разкриваики всичките си жълти 8 зъба.
-Това не е нищо докторе! Вижте при мен вече откриха двигателя с вътрешно горене!
предпис преговор или квот е там освен тва няма да видите
Краи на предпис преговор или квот е там








Даниел се прибираше след тежък купон, защо се прибираше сам не знаеше, мразеше това жалко подобие на човешко същество наречено Мая и съпръгът и Костадин, мразеше жалките подобия на родители който имаше и тряваше да търпи толкова време. Купонът беше едно приятно измъкване от гадоста която другите наричаха живот. Училището верно беше приятно, но всичките му така наречени съученици и съученички бяха твърде глупави за да могат да оценят това което се случваше около тях. Понякога ги сравняваше с мухи около лаино, събрали се в местното кафене пушат и пият, без ни най-малка представа за това което се случваше около тях...
Не минаваше ден, дори час през който тои да не си мислише: Мамка му възможно ли е да има толкова глупаци около мен ? Възможно ли е на мен всичко да ми е толкова безинтересно, трябва ми тръпка, нещо което да ми е интересно мамка му!
Беше пробвал разните там алкохоли и треви който според "приятелите" му били нещо върховно, беше пробвал и някакви измислени амфетамини, но пак не му доставяше никакво удоволствие. Случаините сбивания който си спретваше сам посред нощите бързо му омръзнаха. Една вечер просто размаза главата на някакъв глупак с голи ръце само заради усещането но и това не му стигаше.
Продължаваше да броди из дебрите на живота без ясна цел или идея какво или защо прави. Правеше каквото му скимне, когато и където му скимнеше. На 18 години живота вече му се струваше безинтересен, момичетата си мислеше едно време, ех момичетата, сега нямаше девойка в,около или в радиуст от километри от тях, която той не можеше да има или не е имал вече.
Реши да експериментира с наркотици, каквито намери, колкото намери. Не беше особен проблем да се сдобие с каквото си поиска в град като София... Най-известното място естествено беше така добре познатия на всеки човек стъпвал в София - Попа. Там с малко въпроси и достатъчно пари се намира всичко. А пари той си намираше в изобилие, работеше, крадеше, ограбваше, препродаваше, ваобще всичко което можеше да се сети ( а то хич не бе малко ).
Сдоби се с кокаин, енергията, извисяването, чувството ! Но след третия път му омръзна, пробва лсд-та и горедолу всички наркотични вещества разпространени и не чак толкова разпространени в границите на България. Предупреждаваха го за пристрастявания, за странични ефекти и други такива глупости. Реши да пробва с високи скорости. Открадна си мотор, голям спортен червено бял мотор, караше по цариграцко шосе с около 300-340 км/ч но и това не му беше интересно. Захвърляки мотора от някакъв мост, той продължи да се рее безцелно из градът.
Подминавайки Плиска той реши да поскитосва из кварталите току виж си е намерил някакво занимание. След десетина минутно вървене стигна до ограда, а през оградата се виждаха два тъмни блока, абсолютно еднакви, с липсващи стъкла, огромни стоящи сякаш сами в океана от други далеч по малки блокчета. Оградата не беше проблем петте кучета също, гледката беше приятна, виждаха се само двата блока, огромни, тъмни, величествени и зад тях тъмното небе и в единият му край се подава светлина от залязващата луна или може би от изгряващото слънце. Момента бе развален от виковете на пазача. Даниел се обърна и видя сравнително стар човек с някакво подобие на пистолет, хукнал към него с включен фенер светеики право в очите му.
Той не трепна и изчака пазачът да се доближи до него, пазачът посегна да му забие един шамар, но преди ръката му да достигне целта си, пистолета му беше заврян под брадичката и спусъкът натиснат, звукът беше сравнително приглушен, малко кръв се разплиска наоколо, но на никой от хората в околноста не му пукаше. Прибирайки пистолета и фенера той се насочи към входа на първия блок. Имаше асансиорна шахта но не и асансиор имаше апартаменти но не и врати камо ли живущи в тях. От някъде се дочу нещо което можеше да мине и за глас. Изкачвайки се нагоре по стълбите звуковете ставаха все по неразбираеми и по силни. Той вървеше тихо , дори подтискащо тихо. Сливаше се с тишината.
Стигайки към деветнадесетия етаж, той започна да чува звуците сякаш точно зад него, направи още две крачки и звуците се усилиха, извъртя се рязко с пистолет вече насочен и със свален предпазител, но зад него нямаше нищо, звуците сега пак бяха точно зад него, след като се позавъртя два три пъти така, реши че това е ехото и то си играе с него. Започвайки да претърсва етажа намираше разни малки локвички от безцветни течности, вода или пикня реши той. Изхриптяване се чу някъде, сякаш извън блока. Даниел подскочи и прекоси стаята с две крачки и погледна през прозореца, нещо долу помръдна и сякаш после изчезна, ни звук, ни стон. Това леко го озадачи но си помисли че може и да е от алкохола, тревите и другите неща който изконсумира на купона. Не можа да си повярва много сам защото това беше преди около 3-4 часа...
Сякаш саксофон разцепи тишината, лека приятна мелодия и в следващия момент режещ, стържещ, нечовешки звук сякаш разряза света. Без дори да се опита да запуши ушите си, той инстинктивно застана на нокти и с гръб към ъгъла на стаята. Звукът спря толкова рязко колкото и започна, започнаха да се чуват стъпки, първо сякаш сам човек вървеше, после сякаш двама, после вече не можеше да различи колко и стъпките продължаваха да се увеличават, по-силни и повече. Спокойствието го напусна, сякаш времето се забави когато стъпките сякаш бяха стигнали до входа на стаята, притвори очи за момент, вълна на адреналин заля цялото му тяло и мозъкът му. Отваряйки очи той вече бе на средата на стаята и се хвърли към входа й, но там нямаше никой, преди да усъзнае това той вече бе забил юмрук в стената, и бе успял да строши тухлите от който явно бе изградена стената.
Ръката му започна да кърви но това не го притесняваше особено, дори въобще. В главата му изскочи картинка как мръсна спринцовка се забива в някаква почернена ръка с изпъкнали вени. Сети се за момента в филмите когато това се оказваш ти излизайки от наркотичния транс, но той не се осъзна на някакъв под или каквото и да е там, държейки спринцовка в ръка или гледайки как спринцовка се забива в неговата ръка, просто си остана в блока. Реши че е време да се разходи до покрива, след още десетина етажа достигна таванските стай, от там беше лесно да се качи.
Покривът беше равен и пълен с чакъл, огледа се и видя залязващата луна. Стори му се че е видял светлина в другия блок и се засили към другия таван, видя че растоянието между блоковете е малко, реши че може да скочи в прозореца на долния етаж на отсрещния блок, прозореца, или по-точно дупката където би трябвало да е прозорец, направи три крачки назад, засили се и се хвърли към дупката под него, успя да уцели дупката, претърколи се и се изправи на крака, започна да слиза надол по стълбите търсейки светлината. Обикаляше всеки етаж обстойно, намираше навсякъде същите безцветни малки локвички, реши да подуши едната, но те бяха без какъвто и да е мирис, дори спомен от такъв липсваше. Вода помисли си, най-вероятно е вода скоро може да е валяло.
На същия етаж на който в предния блок беше чул стъпките и разбил стената, в противоположния ъгъл на този блок на пода, намери абсолютно същия пистолет и фенер като неговия, и малка безцветна локвичка между тях. Долу дочу свирене на гуми и сблъсък сякаш на коли, погледна през прозореца и видя две бели коли забили се челно една в друга, направо размазани, нещо в него извика и той хукна надолу. Прескачаше по шест-седем стълби на един път. Стигна до долу за отрицателно време, затича през двора и прескочи оградата, на улицата нямаше никой, нито следи от гуми, нито стъкла дори и коли. Остана загледан още десетина секунди след което две твърде бързо придвижващи се коли, се разминаха на милиметри от катастрофата. Същите бели коли който той видя размазани от прозореца на блока.
Слънцето започна да изгрява, той реши че е време да се прибира, да види дали онези катъри, както обичаше той да им вика, са още живи и дали и днес подобието на баща което имаше ще тръгне да му изнася лекции на живота, или майка му пак ще си е довлякла някой тъпанар за да го изчука в хола. През целия път си мислеше за това което видя, чу и се случи. Прибирайки се в къщи, завари на масата букет рози и някави бомбони, поне остатък от кутия с бомбони. Нещо чу шепот, същите шепоти който бе чувал в сградата, бяха съчите макар и той да не ги разбираше, знаеше че идват от стаята му. Отвори врата всичко си беше същото, стори му се че имаше нещо под завивките на леглото му, приличаше на човешко тяло, дигайки завивките видя гола жена с наистина прекрасно тяло, но с три дупки ( вероятно от куршум ) в гръдния кош. Стреснат той бързо излезе от стаята си, от апартамента си и после от блока.
Сядайки на стъпалата пред блока за момент притвори очи. Когато ги отвори той стоеше пред врата на апартамента си, влезе вътре без да знае защо го прави отново, бомбоните ги нямаше, цветята също. Тишината беше дразнеща, зверски изнвервяща, реши да се насочи към стаята си, всичко бе различно защо сега там да няма труп в леглото му ?
Нещото под завивките мърдаше едва забележимо, надигаики рязко завивките там го чакаше същата девойка, жива, здрава, гола и усмихната. Но нещо сякаш не беше наред, не бяха тъмните очи, не бяха великолепните гърди, стегнатия корем, а може би твърде тъмната коса, толкова тъмна че поглъщаше светлината... Перфектното черно помисли си той, ако някога имаше черна светлина, то така би изглеждала тя. Нещо го привличаше към нея, при това бая силно, не беше желанието да я изчука, не беше желание и да я убие или каквото и да е друго желание което той е изпитвал някога. Какво толкова замисли се той, нещо ново, интересно и както изглежда бая приятно. Приседна на леглото до девойката. Притвори очите си и се остави на света наоколо да го направлява.
Вятър задуха от някъде, той отвори очи беше на покрива на втория блок, луната залязваше и беше червена, кърваво червена. Кучетата долу лаеха, той беше стъпил на ръба, пазача псуваше. Затори очи, загуби равновесие и полетя надолу.
Отвори очи и падна на леглото си, едно момиче падна върху него с усмивка и започна да го целува и разсъблича. Затвори очи, почувства устните и по корема си слизаики надолу надолу.
Нещо топло го обля, отвори очи, беше под душ в някаква баня, нещо не беше наред... Измъкна се от душа и видя някакво огледало, след като се погледна, нещо в него сякаш извика, той беше с поне двадесет години по-стар. Страхуваше се, за втори път изпитваше страх през живота си... Не искаше да затваря очи.
Стаята се завъртя той падна на земята и затвори очи. Отвори ги, малко след като нещо хлопна близко до него, тъмнина. Реши да изчака малко за да види какво е станало, нещи падаше по дървена повърхност около него. После настана тишина, опита се да се движи, сякаш беше в кутия, дървена кутия, добре уплатнена нямаше почти ехо, сякаш беше затрупан. Въздухът ставаше все по рядък и токсичен, закашля се, притвори очи с надеждата, че и това ще отмине.
Отвори ги но отново беше там давеше се, не можеше да диша, тялото му започна да се гърчи. Причерня му...
Навсякъде всичко беше тъмно сиво, на където и да се обърнеше виждаше само същото тъмно сиво, не чувстваше краката си, ръцете си, не чувстваше нищо, оранжева светлина просветна в единия "ъгъл" премина в червена, после в синя и накрая в меко приятно зелено. Шептенията се появиха отново. Заобгради го чернота. Не знаеше дали времето минава дали е жив, дали се случва нещо, не знаеше нищо, не можеше дори и да мисли, всякакви мисли просто убягваха.
Звуците започнаха да преминават разбираеми думи... сега ... е да ... ...ад... тя...Край! ... ... ... шепотът продължаваше, влудяваше го, но не можеше да направи нищо. Заобгради го ярко червено изведнъж. Ако имаше очи те щяха да са две огромни кървави петна с две черни точки по средата.
С пистолета и фенера в ръка, стоеше в ъгъла чуваше стъпките, кръвта се наливаше в очите му... шепота не спираше ... последното което чу беше ... Край ! Погледът му се замъгли, очите го боляха, кръвта не спираше да се лее в тях, сълза прокапа, капка кръв по бузата му, още една и още една, дясното му око сякаш бе заклано, кръвта се лееше от него като река, после и лявото. Даниел падна на колене, строполи се на земята а очите му не спираха да кървят...
В тъмнината се дочуваше звук на нечии нозе настъпващи снега. Tои хрупкаше под тежките кубинки, две зелени очи просветнаха в тъмнината, последвани от звука на хрупкащия сняг очите постепено излизат от мрака, заедно с глава с дълга синя коса. Беше облечен в черен пуловер, черни дънки и големи мощни кубинки. Косата му се стичаше по гърбът като река. Казваше се Стефан. Макар и вече на 25 години тои бе младолик, изглеждаше на около 17-18. Много хора се чудеха защо пръска толкова пари за да боядисва косата си синя, но това не бе негова воля, тя просто растеше синя .
Черната му сянка се плъзгаше по засипаната улица и сякаш по своеволие се уголемяваше и смаляваше когато и харесваше.Той не и обръщаше вниманиe както и тя на него, просто бяха свързани от нещо, или съдбата ги бе обковала.Стефан спря до една улична лампа и се замисли...Сянката не искаше да кротува, размърда се и пропълзя като гущер нагоре към примигващата крушка. Черното тяло на сянката обгърна лампата и задуши светлината й, след което същата виновница се извъртя към собственикът си и в очите и проблясна същия зелен блясък...
Усети раздвижването на сянката си тои също се раздвижи. Вървеше в самотна тъмна улица и забеляза как някаква двоика се натискат в тъмнината. Момичето застана на колене и започна ритмични движения с главата си. Стефан просто се подсмихна и отмина. Вървеше повече от половин час докато не достигна брега. Там бе гробна тишина, единствените звуци бяха от плясъка на вълните в брега. Единствената светлина бяха отблясъците на луната в морето. В умът му блесна нещо, то блесна като искра в неговите зелени очи. Нещо трепна в него. Усещането го облада. Кръвта се наля в очите му. Тои се разтрепери като лист. Падна на колене и извика. Викът не бе човешки. Стефан се опита да се задържи в съзнание но болката го прониза отвсякъде и тои не издържа. Всичко се смеси, болка, кръв, радост, спомени, живот, смърт, звуци, усещания, луната, морето дори и времето.
Сянката му се извиси над него, мракът го обгърна, зеленото в очите й промиваха съзнанието му, тъмнината спираше дъхът му. Тя отвори уста в думоничен крясък, наподобяващ зловещ смях. Той издъхваше под напора притоците от енергия, тя ставаше все по-голяма и по зловеща. Стефан впи нокти в земята и повтори викът си, ехото отекна в ушите му и още повече го ужаси. След това усети раздвижване, сянката се развъртя като тайфун окоро него и го понесе във въздуха. Безпомощното му тяло висеше в прегрътките й...


Усещането че лети направо към земята го удари като чук. Тои не можеше да осъзнае какво става, докато не видя как морето се приближава с бясна скорост към него. Успя да реагира и ирзрече нещо и тялото му почти мигновенно спря да се движи. Стъпи на земята и погледна сянката си. Тя започна да се гърчи докато не се преобрази на момиче, високо колкото него, с дълга черна коса, тъмни черни очи и зловеща, но и толкова красива усмивка на лицето.
Стефан стоя и не можеше да разбере какво по дяволите става, това не бе неговата сянка, това не беше сянка, мислите летяха през сызнаието му. " Какво по дяволите е това, какво става тук?!?-почти изкрещя тои."
Усмивката по лицето и се разшири лекичко, едва забележимо и устните се размърдаха и от тях долетяха звуци:"Нима така посрещаш винаги посрещаш така гостите си Стефане? Сам знаеше за последствията на призоваването на силите! Сега ще си платиш!- звуците бяха савсем като нормален човешки глас, но го удряха като лопата право в главата."
Тои започна да си спомня...
Беше едва на 9 години и бе намерил някаква странна кутия в която имаше книга. Отваряики книгата тои установи, че това са някакви страни писания но и се уплаши като успя да ги разчете... Те му се струваха написани на родния му език, а това го плашеше. Изпълни указанията и посредата на пентаграмата със зелена светлина блесна сянката. От този ден нататък промениете започнаха да настъпват. Косата му стана синя, можеше да прави неща които дори много по големи от него деца не можеха колкото и да се напраягаха дори вече думите сякаш сами излизаха от устата му, нямаше проблеми да заговори което и да е момиче.
Сега разбра какво ставаше...
"Сега е мигът за разплатата значи, предизвикваш ме може би или просто ме предупреждаваш..." Той се замисли за миг, но все така спокоен продъжи... "И като се замисля че си ме следвала през всички тези години... Искам да те попитам нещо... Какво мислиш за мен, живях странен живот и до сега не бях достатъчно близък с никой, не знам, просто се чудя..." Жената се обърка, какво по дяволите беше това, тя не беше пратена за да го наблюдава, а просто го следваше, но сега тя се замисли, какво бе видяла през тези години. "Стига глупости, не знам какво целиш, но едва ли ще го постигнеш. Изпратена съм тук за да взема това което ти остави като залог кагато отвори книгата...", "Душата ми ?" "Стигат ти толкова въпроси..." Жената затвори очи и като зелените пламъци изчезна. Някъде в тъмнината, сякаш стана невидима, но той просто не я виждаше. Завъртя се на всички посоки, но беше сам, погледна към морето - и там нямаше нищо, само тези звуци, като стонове на мъченици, тъжни гласове чиито шепот го вцепеняваха. Дали само не му се причуваха, дали не полудяваше, по дяволите той беше сам, а очакваше битка...
Тя отново се появи, но този път облечена в черна роба. С едно рязко движение робата полетя назад и разки прелестно тяло облечено в абсолютно черно, толкова черно че то не отразяваше светлина, то просто я поглъщаше... Отпускаики се леко назад, тъмнината го погълна, тои сякаш изпадна в транс, тялото му беше наклонено на 45 градуса и стоеше абсолютно неподвижно... Тя го погледна още веднъж и с рязко движение извади изпод ръкавът си острие с абсолютно същия цвят както този на дрехите й. Тя с още по-голяма бързина замахна към него, но тои вече не беше там, и с бързо и спокоино движение тои хвана китката й, изви я, извъртя се и стовари кубинката си право тила й.
Падаики на земята тя изтърва ножа, които полетя нагоре, с звук сякаш цепеше въздуха острието се върна към земята и се заби право в слепоочието й. Кръвта рукна наоколо като фонтан. Стефан се отдръпна, кръвта промени цвета си, тя стана ярко зелена и се раздвижи. Сабираки се в една голяма локва, тя се изправи и придоби формата на малък зелен дракон. Размаха огромните си криле и се изправи в цялата си красота. Големите крила се сгънаха обратно на мястото си, усмихна се приятелски ( долкото това е възможно за дракон с размах на крилете 20 метра ... ), показваики всичките си остри като бръснач зъби и се впусна да го захапе. Стефан успя да реагира колкото да скочи надясно, но преди да се изправи на крака една от лапите на дракона вече беше на гръдния му кош. Ноктите разкъсваха плътта му, болката беше непоносима, но тои не извика, беше гледал по филми и слушал по легенди, че драконоубииците използваха обикновенни оръжия за да разпорят корема на дракона докато тои минава покраи тях. Чудеше се дали това бе вярно, сега имаше възможност да го провери, драконът бе вече уверен в победа та си без да съзнава срещу какъв саперник се е изправил. Тя каза:" Ех вие смъртните не се ли научихте че веднъж вътре, няма начин за измъкване? Сега ти ще си просто поредния убит от мен, още един сред хилиядите..." Изрече една доловимо за собствените си уши, странни думи, усети как пръстите на дясната му ръка изтръпнаха, тои спря да ги чувства. Единственото нещо което усещаше, бе че е студено... Едва помръдна и нокътя се заби още по-дълбоко в него. Надигна ръката си колкото да види отблясъците на бялото острие появило се на мястото където преди беше ръката му. Замахна рязко и с всичката останала в него сила към стомаха на звяра. Нещо адски студено се изсипа отгоре му, дракона изрева и се строполи върху Стефан. Успя да се освободи от тежеста, опита се да стане но не успя, падна отново, закрепи се замалко в седнало положение и усети нещо топло да се стича по него. Огледа се и видя че това бе кръв бликаща от гръдния му кош. Силите му го напускаха, тои се строполи на земята и затвори очи. Тогава нещо до него се размърда и тои едва успя да отвори очи за да види, жената бе отново права стояща до него и гледаща го с наслада. След което докосна гръдния му кош и каза:" Ти успя да ме победиш но не напълно защото аз не мога да умра, но аз ще те прокълна с най-голямото проклятие - безсмъртието..." Изричаики тези думи тя го целуна нежно и се изпари в мъглата. Тои усети как болката изчезва, силите се възвръщат, но и пареща болка в гръдния кош. Изправи се с млако усилие и видя как раната вече я няма, как по него още имаше кръв но не и рана... Слънцето изгряваше, той стоеше замислен на каманите до морето, той стана и се запъти по пясъка и тогава видя, че нея я няма, неговата сянка просто я нямаше ...




Каде съм, какво става с мен┬Ф, Черното около него се извъртя и го издигна на високо, ехото обикаляше около него, виденията се лепяха като видео стени на черния фон┬Е Синята му коса се овъртя около него и го обгърна като мантия, не можеше да и противодейства, сякаш тя бе враг. Последваха още веднъж поредица от въпроси, но нямаше кой да го чуе, уви беше сам, а може би не, може би всичко което го заобикаляше беше живо - косато му, чернотата, дори ехото┬Е Сърцето му щеше да се пръсне, той за пръв път чувстваше страх, страх от него самия, той не чувстваше страх от болка, нито кошмарите които бе сънувал и които на скоро се превърнаха в реалност, страх го бе от самия себе си, от това че сега бе останал сам със себе си и мислите си. Всичко беше толкова странно, той не го разбираше, това го притесняваше, не знаеш как да постъпи, а в прочем и нямаше голям избор, така обгърнат в синята мантия той бе като в окови и единственото, което му оставаше бе да стои и да чака. Но колко щеше да чака, години, векове, та нали беше безсмъртен┬Е ┬УНеее, пуснете ме, оставете ме┬Ф вече не издържаше и не можеше да се контролира, крещеше като уплашено дете, гърчеше безпомощтно, но всичко това напразно, той сам знаеше, че е обречен.
На всякаде беше тази тъмнина или просто всичко беше черно, но не обикновенно черно, то беше живо, той чувстваше как то го държи, чувстваше движенията му, даже чувстваше дишането му, сякаш беше вътре в нещо, нещо огромно и непознато за него.
- Не се притеснявай, ти не си единствения стоял тука, ти не си единствения който е страдал от същото, някакъв глас на възрастен човек се процеди от далечината и за миг вцепени Стефан, който не спираше да хвърля силите си в гърчове и напразни викове.




Стефан се сабуди облян в ледена пот, скочи от леглото и се огледа. Всичко наоколо си беше същото както го помнеше всяка сутрин като се сабуждаше...
Нямаше и следа от това което беше преди малко. За миг се зарадва, че санувал, но краката му се подкосиха когато забеляза, че сянката му просто я нямаше...
Тои се срина на земята и спомените нахлуха в главата му. Болката никак не закъсня и го свали на земята в безсъзанние. Минаха се няколко часа и тои се съвзе и започна трескаво да мисли какво по дяволите ставаше. Спомни си кутията, книгата, как четеше от нея, как всичко в него започна бързо да се променя... Припомни си как само още два пъти през живота си бе изпитал болка каквота изпита преди броени часове. Последния бе когато драконът раздираше гърдите му, а първият, ех първият ....
Беше късен зимен следобед, слънцето щеше скоро да залезе, беше бая хладно, но тои я чакаше, гледаше часовника си и нервно тъпчеше на едно място. Тя се появи в далечината и сърцето му подскочи. Беше си повтарял че знае какво ще стане, но го накараха да го направи. Ти стигна до него и го поздрави с усмивка на лице. Тои отвърна с видимо усилие.
-Какво ти има -попита го Радина зачудено и вече изглеждаше леко притеснена.
-Ами... аз ... виж аз ...- заекваше той.
-Да ти -му се усмихна тя- Какво става, защо ме извика тук? Каза че искаш да говорим за нещо, кажи ми.
-Начи, аз искам наистина да ти кажа нещо -започна Стефан притеснено- Знам какво ще ми кажеш, или поне така мисля ...
-Ами защо не ми кажеш това което искаш да ми кажеш и да видим дали аз ще ти кажа това което си мислиш, че ще ти кажа.
-Аз, начи, такова, абе ще ти го кажа направо! Влюбен съм в теб! -той просто изтреля последните думи от устата си.
-... - Радина отвори уста без да може да каже нищо, не успя да издаде нито звук, а само гледаше някак изненадано, погледа и стана разфокусиран за миг и после каза.- Стефане та аз... не мога да го разбера, просто падна като гръм от ясно небе, аз дори не предполагах... Аз те възприемах като приятел, ти бе толкова добър и нежен с мен, как не го разбрах ... Но сега съм с Иван... Не мога да го оставя така...
Стефан я погледна в очите и сякаш каза: Знаех си, че това ще кажеш ... Притвори за миг очи, обърна се и тръгна. Пресече улицата и дочу вик, веднага разпозна гласът, това беше неиният глас, тя му извика:"Стефане спри!" и хукна към него, в очите и се четеше това което се четеше в неговите всеки път които я видеше. Тя гледаше само него и хукна през улицата, клаксон на кола изсвири, времето замръзна, колата мина през Радина, и зави в следващата пресечка с свирене на гуми. Стефан се свлече на колене. Капки кръв закапаха по снега пред него, той усети топла течност по устните си, погледна надолу и видя кръв, погледна напред и видя Радина обезобразена от колата. Видя как кървавия сняг полита към него.
Наоколо имаше много хора, двама лекари го сложиха на носилка, хората наоколо продължаваха да се тълпят, възрастните слагаха ръце пред очите на децата, баби се извръщаха от гледката... Стефан успя само да каже:
-Къде е Радина? -и се свлече немощно отново на носилката.
Единият от лекарите каза:
-Съжелявам синко... Тя е в един по добър свят...
От тогава на Стефан му бяха нужни 2 години за да се посъвземе. Понякога тази болка му показваше, че е още жив, че нея я няма, че ако не бе чакал толкова много време това нямаше да стане, показа му, че нерешителноста има унищожителни последствия.
Стефан отново се свлече на земята ...






Сабуди се отново, но този път сякаш нищо му нямаше, изправи се на крака, света се завъртя. Тои се подпря на една стена и примигна бързо. Главата му си доиде на мястото, всичко започна да се появява в нормални граници, в една нормална вселена. Земята сякаш подскочи, чу се звук сякаш кости се трошат, после доиде болката, усети, че вече е на земята и болката в лакътя му го пронизва. Легна на теракота и загледа тавана. Не бе в състояние дори и да мисли, света трептеше пред очите му. Стоя на земята около 3-4 минути и после се изправи. Подхлъзна се леко на нещо, но успя да се закрепи в изправено положение. Тавана сякаш се срина и го удари. Положи още усулия за да се изправи отново, силата му го бе напуснала, не можеше да контролира собственото си тяло, докато изведнъж всичко светна. Светлината не бе силна но подеиства злобно на привикналите му с тъмнината очи ...
Нещо потрепна в цялата картинка, той го усети но не го видя, всичко бе ослепитено бяло, единствен тои контрастираше на този фон. Спусна се мъгла, но тя не успя да скрие белотата наоколо... Очите му го боляха, нещо топло започна да се стича от тях, тои докосна течноста и видя че това бе кръв, опита се да притвори клепачте си но това не помогна, болката бе още по-силна. Стефан извика от болка, извади всичкия въздух от дробовете си, но продължи да вика, докато дробовете му не го заболяха силно.
Стефан усети, че бе прекрачил границата на допустимата болка, усещаше, че всичко наоколо бе против него, но не спря да се бори, напротив, използваше всички свои сили за да подтисне болката, докато не изпусна контрола над тялото си.
Болката го пронизваше отвсякъде, тялото му се гърчеше, а той не можеше да направи нищо, мозъкът му се бе превърнал в каша, не можеше да мисли... Единственото нещо което се бе заковало като пирон вътре бе болка, огромни количества болка...
Изведнъж всичко спря, болката, светлината, чувствата, само мозъкът му работеше, нямаше я болката ...
Тогава отново дочу познатия стар глас...
-Е момче, добре дошъл сред нас.




Къде съм? Какво стана, как се справих с болката...
Някакъв удар го прекъсна, силен тласък го изблъска назад и го хвърли в безкрая. Всичко беше черно, както в съня му, ехото идваше от всякъде и го задушаваше, а сега и това нещо, което го изблъска. Той лежеше на земята, направи усилия и се изправи, не виждашедори собственото си тяло в този мрак, но чувстваше врагът. Усети някаква странна, но позната сила да го контролира. Без да знае как в очите му отново пламнаха зелените пламъци, усети косата му да се надига зад него, сякаш бе жива, зад себе си усети и нещо друго да се движи, извъртя се сякаш по инстинкт. Зелените му очи ограха в цял ръст огромното тяло на чудовището, то се доближаваше към него, разперило ръце. Стефан понечи да се обърне и да побегне, но същата сила го закова на място. Той отвори уста без дори да усети и проговори на странен език. "Истир ну амир ниханес" ръката му се стрелна напред по собствена воля и от нея полетя зелен лъч. Лъчът се разклони като светкавица, ярката му светлина озари тъмната околност и Стефан за миг успя да се огледа - всичко приличаше на голо поле, с тъмна почва, от нея нагоре към небето (може би) се издигаха огромни, разкривени колони. Усещаше как всичко това пулсира, чувтваше че това нещо е живо, чувстваше се близо до сърцето му. Силен рев го скова на място, вече сякаш бе забравил опонента си, който се сгърчи на земята, плътта му се разлагаше там където го бе поразил лъчът, очите му бавно угасваха, а стоновете останаха за дълго в ехото. Стефан се сдуха, беше отново сам, а ехото го бе обградило и не му даваше мира. Идеше му да изкрещи за пореден път, но го беше страх да не събуди нещо. Поток от мисли нахлу в главата му. Беше се чувствал така много пъти, но нито веднъж в реалния свят, винаги беше на сън, поредица от сънища, които сега той се спомни, всички до най-малък детаил. Но какво следваше, обикновенно се събуждаше, но явно не и сега. Замисли се, къде е, това ли е истинския свят, какво стана с умиращото му тяло. Но какво по дяволите бе истинско, сега знаеше отговора - Това в което вярваш... Единствено то бе истинско, всичко бледнееше сега пред него.. Спомни си за Радина, за любовта, за това как всичко просто се изпари и остана само болка... По дяволите... Радина, не можеше да я забрави, сякаш зацикли. Виждаше я там, как му се усмихва... "Неееееееееееее!" Страхът се изпари пред това което чувстваше сега, викът му се проряза през тишината и накара сякаш времето да спре. Пулсирането на земята утихна, ехото веднага заглъхна. Той се спра, усети промяната. Но по дяволите не го интересуваше, сега само споменът имаше значение, само той и болката в него. Не искаше да спира да мисли за нея, болеше го, по различен начин, не както преди да се пренесе тук, но го болеше повече, защото не можеше да се противопостави... Беше просто минало... но не забравено.
Нещо го притесни за момент, усети как нещо летящо се доближава, сепна се на място и вече като по негова команда синята коса се развя застрашително, подготвена за битка. Пламъците в очите му засияха по-силно от всякога, яростта му изгаряше вътре в тях.
- Не всичко можеш да победиш със силите си, Стефане, - познатия глас се завъртя из ехото около него.
Той си отдъхна, косата му плавно се спусна надолу, очите му обаче проблясваха търсейки източника на гласа. Стефан се завъртя на вяско, инстинкти на хищник се зародиха в него.
- Не ме търси, само по мое желание ще ме намериш, по добре се вслушай в думите ми.
- Кой си ти по дяволите и защо наруши спокойствието ми-, Стефан сякаш бе станал жертва на собствената си ярост. Сега дори мислите му бяха извън контрол.
Нещо изсвистя зад него, той светкавично се извъртя на там и по инстинкт попадна в капана, Ярка светлина го заслепи и сила идваща от нея без затруднение го хвърли назад. Той падна на земята, но веднага се извъртя и отскочи във въздуха. Косата му се развя като мантия и го задържа за известно време над земята, очите му отново пробляснаха издирвайки целта си. Свистенето идваше този път пред него, но преди да успее да фиксира целта, ярката светлина едва не се сблъска с него. Силата и го прикова за една от колоните и го остави безпомощно там.
- Сега ме слушай внимателно! - познатия глас звучеше сериозно и изнервено. Сиянието пред него, което до сега го заслепяваше, постепенно огасна и пред него се разкри фигура на мъж, с развято наметало зад него. - Аз съм гласът в теб, аз те следя още от първите дни, когато ти не подозираше за тъмните сили. Аз съм този, който ти показваше пътя през трудните за теб години. Аз съм твоя господар не зависимо дали това ти харесва или не. Господар съм ти защото контролирам мислите ти, а на последък ти започваш все по рядко да се вслушваш в мен. Оставяш силите да те контролират и това те доведе тук, сред нас останалите - падналите като теб.
Стефан се отпусна, оспокои се, пое си въздух сякаш сега се бе събудил. Нещо ставаше с него, тези сили, за които говореше мъж-а го превземаха изцяло, не можеше да ги контролира.
Движениеие, тишина, отново движение, и пак тишина... Студено ми е ... Невзрачен е изгрева... всичко е повече от зле, отвратително, нищо не е същото, тя не го каза, но си личеше в очите й ... Бе направил грешка и го знаеше . Знаеше че тя няма да му прости но все пак оставаше може би някаква нищожна надежда... В този момент в главата му изникна една много интересна мисъл : "If you kill one,you are a killer. If you kill many you are serial killer. If you kill all you are a GOD !" Замисли се че тя може би бе на път да го постигне. Тя уби всичко в него, остана само някаква физическа обвивка. Остана само тя и то може би не задълго. Студения пръстен на цевта на пистолета бе опрян в челото му. Тя имаше странен блясък в очите си.
*Цък* Ударника удари, петлето се заби и уцели празна дупка на барабана на револвера. Тя отново дръпна петлето, и барабана се врътна леко, с готовност и неизвестност дали има нещо в този отвор или няма. Тези дълбоки неини зелени очи. В тях тои виждаше безкраиноста, виждаше толкова много и нищо. "Enfinity and beyond" изскочи в главвата му . Джаз мелодия зашумя в нищото, прехвърли се в реалноста "What is the price of reallity?!?" Мислите се рееха безцелно из главата му, тя се усмихна, усмивката и бе великолепна, някак си безценна и все така същата, виждаше я толкова много пъти и никога не можеше да и се насити. Дъждът навън валеше тихо и бавно. Времето се разтягаше. Връщаики се в реалноста, усети лека тежест на гърдите си. Тя отново бе там с пистолет опрян в челото му. Виждаики, че тои отново се е завърнал в реалноста тя натисна спусъкът.
*цък* Ударникът отново се заби в празната дупка на барабана. Петлето се дръпна назад, барабана се завъртя и тя отпусна пръста си от спусъкът. Зареяха се в мислите си, щастливи времена, класическа любов, никои не можеше без другия, изведнъж тъмнина, зло, ужас, сблъсък, кръв...
*цък* Тя отново дръпна ударника назад. Жена лежеше на земята, локвата кръв продължаваше да се уголемява, погледа и бе празен, до нея стоеше мъж, с пистолет в ръка, хромиран, 44 калибър, гравиран "КОЛТ", дръжката изглеждаше крехка, но не бе. Тя трепна и натисна спусъкът.
*ЦЪК* Момичето просто трепна като лист повят от есения вятър. Видя мъжът до убитата жена. Мъжът не я видя тогава, но сега можеше да го прочете в неините очи. Смърта бе в неините очи, тя жадуваше смърта му. Той я бе убил, неината майка, кръвта на пода бе и нейна, маика и лежеше там, без дъх без глас, без да диша...
*Цък* Той забеляза нещо в барабана на револвера да мръдва, но той самия не можеше да помръдне. Тя го погледна за последно, той се вгледа като за последно в нейните очи, той потъна там... Тя отново бе момичето което бе срещнал преди 9 години, тя бе тази крехка, невинна девоика. Той не можа да разб...
*буууум* Кръвта опръска лицето й. Гърдите и пулсираха бавно, много бавно. Кръвта я обля, тя бе топла, лека, тъмно червена. След една смърт следваше друга, винаги бе така и този път не бе по различно. Тя стана остави пистолета с дулото забито в челото му. Отправи се в неизвестна и за самата нея посока. Тя стигна до банята и пусна водата. Потопи се в топлата вода на ваната. Ваната се изпълни с кръв, незнаеше дали това е неината собсвена кръв или неговата. Отпусна глава и припадна.
*трас трас трас* Събуди се от ударите по вратата, но сякаш не бързаше да отвори, стана бавно, облече си халата и се насочи към вратата. Отвори и в първия момент, жената срещу нея се стресна. Та тя бе бяла като петно. Тя погледна с лека изненада и видя това в очите й. Затвори вратата под носът на "гостенката" си и тръгна обратно. Изгуби равновесие.
*глух звук* Кръвта се лееше топла и плътна. Тя се опита да се мръдне не едва успя. С ръка опипа главата си и ръката й усети топлина, лепкава